Изгубен в безграничната пустиня на своята тленност, постепенно изгубих вяра, че ще намеря отговорите, които търся в науката — нито междуклетъчните молекулярни пътища, нито безбройните криви на статистиката за преживяемост ме водеха донякъде, затова отново се обърнах към литературата.
Прочетох "Раково отделение"[38] на Александър Солженицин, "Неудачниците"[39] на Стенли Джонсън, "Смъртта на Иван Илич"[40] на Лев Толстой, "Разум и космос"[41] на Томас Нейджъл, книги на Вирджиния Улф, Кафка, Монтен, Робърт Фрост, Фулк Гревил, мемоари на болни от рак — изобщо всичко от всеки, писал някога за човешката тленност.
Надявах се, че книгите ще ми разяснят смъртта, че ще ми помогнат да намеря начини да преоткрия себе си и да продължа напред. Привилегията да преживея лично всичко това ме бе отдалечила за известно време от литературата и научната работа, но сега си давах сметка, че за да мога да проумея личните си впечатления от случилото се, трябва да ги изразя отново със средствата на езика. Хемингуей е описал този процес по подобен начин: според него първо трябва да се сдобием с богати лични впечатления, после да ги осмислим и накрая да ги опишем. За да продължа, ми бяха нужни думи.
И така, в тежките времена литературата ме върна към живота. Нарастващата несигурност в бъдещето ме убиваше: каквото и да правех, сянката на смъртта ме следваше неотстъпно и затъмняваше смисъла на всяко мое действие. Но помня онзи миг, когато преливащата от мен тревога изведнъж отстъпи назад и наглед безкрайното море от неувереност се раздели и пред себе си видях тясна ивица суша, по която можех да мина. Една сутрин се пробудих от силна болка, неспособен да си правя планове за нищо повече от закуската. В главата ми се появи обичайната мисъл: "Не мога да продължавам така". И в този момент си спомних нейния антипод, думите от романа на Самюъл Бекет "Няма думи", който бях чел още в университета: "Ще продължа". Станах от леглото и направих крачка напред, като си повтарях цялата фраза отново и отново: "Не мога да продължа. Ще продължа".
Тази сутрин взех твърдо решение: щях да положа усилия и да се върна към хирургията. Защо? Защото можех да го направя. Защото това бях аз. Защото трябваше да се науча да живея по друг начин, да почна да възприемам смъртта като натрапник, който ще ме следва неотлъчно; да, щях да умра, но докато настъпеше сетният ми час, щях да продължа да живея.
През следващите шест седмици фокусирах физиотерапевтичните си занимания към упражнения, насочени към възстановяване на уменията ми в операционната: да стоя дълги часове прав, да манипулирам с миниатюрни инструменти, умело да вкарвам транспедикуларни винтове.
Новата компютърна томография показа, че туморът се е смалил още повече. Докато разглеждаше снимките от скенера с мен, Ема каза:
— Все още не знам колко време ви остава, но мога да ви кажа следното: пациентът, с когото имах консултация преди вас, е от седем години на "Тарцева". Разбира се, предстои ви много път, преди да свикнете до такава степен с рака си, но като ви гледам, да говорим за едни десет години живот, вече не ми се струва изобщо налудничаво. Може би няма да изкарате чак толкова, но изобщо не е абсурдно, повярвайте ми.
Такава бе и моята прогноза. Не, не прогноза, а по-скоро моето оправдание. Оправдание за решението ми да се върна към неврохирургията, да се върна към живота си. От една страна, вътрешно ликувах при мисълта за десет години. От друга, някак си ми се искаше Ема да бе казала: "Неврохирургията е прекалено сложна, избери нещо по-просто". За свое огромно изумление, бях стигнал до извода, че въпреки мрака на последните няколко месеца, те ми бяха донесли известна лекота — вече не усещах задължението да нося огромния товар, свързан с неврохирургията; и част от мен искаше да има отново оправдание да се откаже от това бреме.
Неврохирургията е много сложна област от медицината и никой нямаше да ме обвини, че не се връщам към нея.
41
Mind and Cosmos: Why the Materialist Neo-Darwinian Conception of Nature is Almost Certainly False,T.Nagel, Oxford University Press, 2012. — Б. пр.