Така и беше. Всеки ден, всяка операция, която правех, ми се струваше все по-позната, но работех по-бавно отпреди. На третия ден свалях дегенерирал диск от гръбнака на пациента. Взирах се в изпъкналия диск, но не можех да си спомня какво точно трябва да направя. Колегата, който присъстваше на операцията, предложи да го извадим с клещи парченце по парченце.
— Да, знам, че обикновено се прави така — промърморих аз, — но има и друг начин…
В продължение на двайсет минути се опитах да си спомня по-елегантния начин за провеждане на тази операция, който знаех. На следващата фаза изведнъж ми хрумна и се развиках:
— Елеватор! Чук. Клещи на Керисън.
Махнах целия диск за половин минута.
— Ето така го правя аз — обърнах се към колегата.
През следващите две седмици силата ми се възстановяваше, както и техниката, и бързината ми. Ръцете ми си припомниха как да работят с миниатюрни кръвоносни съдове, без да ги увреждат, пръстите ми отново можеха да правят старите номера, които някога знаеха. След месец оперирах практически с нормално натоварване.
Занимавах се само с операциите. Бях оставил административните задачи, визитациите на пациентите, нощните дежурства и дежурствата през уикендите на Виктория и другите старши резиденти. За щастие, вече бях усъвършенствал всички тези умения и ми оставаше да овладея само тънкостите на сложните операции, за да се почувствам завършен специалист. В края на деня обикновено бях преуморен до смърт, мускулите ми пареха, възстановявах се бавно. Но истината бе, че работата не ми доставяше радост. Удоволствието, което преди получавах от хирургията, бе заменено от неспирна борба с умората, болката и гаденето. И това бе съсипващо.
Вечер се прибирах вкъщи, нагълтвах се с шепа болкоуспокояващи и се просвах в леглото до Луси, която също се бе върнала от пълен работен ден. Тя беше в първото тримесечие на бременността и трябваше да роди през юни, тъкмо когато щях да завърша резидентурата си. Имахме снимка на детето ни на стадий бластоцист[43], направена непосредствено преди имплантацията. ("Тя има твоята клетъчна мембрана", пошегувах се с Луси аз.) Но все още възнамерявах да възвърна живота си и да го насоча по избраната траектория.
Половин година след поставената ми диагноза имах още един стабилен скенер и отново започнах да си търся работа. Щом ракът ми бе под контрол, се надявах, че разполагам с поне няколко години активен живот. Струваше ми се, че отново имам шанс да осъществя кариерата, за която бях работил толкова години, но заради заболяването си бях изгубил надежда, че ще постигна. Буквално чувах победоносните фанфари.
На следващата среща с Ема обсъждахме живота ми и докъде ме бе довел той. Сетих се за Хенри Адамс[44], който се опитва да сравни научната сила на двигателя с вътрешно горене с екзистенциалната сила на Дева Мария. За мен научните въпроси засега бяха решени, оставаше ми да се справя с екзистенциалните, но ми се искаше да обсъдя положението със своята онколожка. Съвсем скоро бях научил, че докато се бях лекувал, позицията за хирург-невробиолог в Станфорд бе заета, което ме разстрои силно. Споделих го с Ема.
— Конкуренцията във вашата сфера — особено за преподаватели и хирурзи — е особено сериозна, но вие го знаете. Съжалявам — отвърна тя.
— Предполагам, че научните експерименти, които всъщност ме интересуват, са такива, за които е нужен срок около двайсет години. Сега знам, че нямам толкова време, и почнах да се съмнявам, че ми се иска да стана учен. За няколко години не може да се постигне нещо такова.
— Вярно е. И само помнете, че се справяте прекрасно с болестта. Работите отново и скоро ще имате дете. Откривате какво е истински важно за вас, а това не е лесно.
По-късно същия ден една от по-младите преподавателки, бивша моя резидентка и близка приятелка, ме спря в коридора.
— Привет! — каза тя. — В последно време на събранията на катедрата обсъждаме често какво да правим с теб.
— С мен? Защо?
— Мисля, че някои преподаватели са притеснени за приключването на резидентурата ти.
За завършване на резидентура са нужни две условия: да отговаряш на националните и местните професионални изисквания — които вече бях покрил, и благословията на факултета.
43
Бластоцист — ранен стадий от развитието на ембриона, при който той вече има десетки или дори стотици клетки и се е разделил на два типа тъкани, трофектодерма и вътрешна клетъчна маса. — Б. пр.
44
Хенри Адамс (1838–1918) — американски общественик, историк и писател. Издадените му посмъртно мемоари са смятани за една от най-добрите нехудожествени англоезични творби на XX век. — Б. пр.