— Защо? Не искам да звуча надуто, но аз съм добър хирург! Не по-лош от…
— Знам. Според мен те просто искат да поемеш пълно натоварване в работата. Държат се така, защото те харесват и имат големи очаквания за теб. Наистина.
Осъзнах, че преподавателите са прави. През последните няколко месеца работех основно като хирург. Използвах рака си като извинение да не се занимавам с пациентите. От друга страна, ракът си е доста добро оправдание, по дяволите! Въпреки това отново започнах да идвам в болницата по-рано и да си тръгвам по-късно, като добавих още четири часа към вече 12-часовия си работен ден. През първите два дни ми се струваше, че няма да се справя, борех се с постоянни пристъпи на гадене, болка и умора и от време на време полягах на някое свободно легло, за да подремна, когато останех без сила.
На третия ден работата отново почна да ми доставя радост, независимо от слабостта на тялото ми. Връзката с пациентите възвърна смисъла на това, което вършех. Между случаите и преди визитациите приемах лекарства против повръщане и нестероидни противовъзпалителни препарати (НПВП). Изпитвах болка, но се върнах отново към предишния си ритъм на живот. Вместо да се просвам на свободните легла, почнах да си отдъхвам на дивана на младшите резиденти, наблюдавах ги как се грижат за пациентите ми и им четях лекции между пристъпите на болките в гърба. Колкото повече нарастваше болката, толкова повече облекчение намирах в работата си. В края на първата работна седмица спах непробудно четиресет часа.
Но не се предавах и имах своите попадения.
— Извинете, сър — обърнах се един път към лекаря аз, — тъкмо преглеждах плана за утре и видях, че при първата операция е предвидено достъпът да е между двете полукълба. Но ми се струва, че е по-лесно и по-безопасно да подходим париетално-транскортикално[45].
— Така ли? — каза хирургът. — Нека да погледна отново снимките… Знаете ли какво? Прав сте. Променете го в плана.
На следващия ден:
— Здравейте, сър, Пол е. Тъкмо се срещнах с мистър Ф. и семейството му в Реанимацията. Мисля, че ще бъде добре утре да му се направи предна цервикална дискектомия[46]. Може ли да я назнача? В колко часа ще бъдете свободен?
В операционната също работех с предишното темпо.
— Сестра, пуснете съобщение на пейджъра на доктор С. Ще приключа с тази операция, преди да успее да дойде.
— Разговарях с него по телефона. Той каза, че не е възможно да приключвате с операцията.
Хирургът влетя запъхтян, с изтъркани вече ръце, и веднага погледна през микроскопа.
— Направих малко по-остър ъгъл, за да не закача синуса — казах аз, — но целият тумор е махнат.
— Не засегнахте ли синуса?
— Не, сър.
— Цял ли го извадихте?
— Да, сър. На масата е, за да може да го погледнете.
— Добре. Много добре. Как се научихте да работите толкова бързо? Съжалявам, че не успях да дойда по-рано.
— Няма проблем.
Има нещо коварно при всяка сериозна болест, и то е, че докато тя се развива, жизнените ти приоритети постоянно се променят. Опитваш се да си изясниш какво е важно за теб и после го правиш отново и отново. Имах чувството, че някой ми е взел кредитната карта и трябва да се науча как да си планирам бюджета наново. Човек може да реши да работи като неврохирург, а след два месеца да разбере, че се чувства по съвсем различен начин. Два месеца по-късно може да му се прииска да свири на саксофон или да отиде в манастир. Смъртта е еднократно и окончателно събитие, но да живееш със смъртоносна болест, е процес.
Хрумна ми, че съм изминал и петте стадии на умирането (отрицание, гняв, пазарене, депресия, приемане), но в обратния ред.
Когато научих диагнозата си, бях готов да умра. Дори се чувствах добре. Приех я. Бях готов. После изпаднах в депресия, защото разбрах, че няма да умра толкова скоро — което, разбира се, е хубава новина, но много объркваща. Странно, но това ме дразнеше. Скоростта, с която се развиваше науката в областта на онкологията, и неяснотата на статистическите данни означаваха, че може да ми остават дванайсет или сто и дванайсет месеца живот. Опасните болести по принцип карат хората да виждат нещата по-ясно. Но с мен не бе така. Знаех, че ще умра — но и преди го знаех. Познанията ми си бяха все същите, но не можех да си правя планове за по-далечно време от обяд. Изборът пред мен можеше да е ясен, стига да знаех колко месеци или години ми остават.
Ако бяха три месеца, щях да ги прекарам със семейството си. Ако бе година, щях да напиша книга. Ако бяха десет години, щях да се върна към медицината.
45
Париетален — свързан с теменната сфера. Транскортикален — преминаване през кората на главния мозък. Става дума за хирургически достъп, който се прилага много рядко. — Б. пр.