Постоянно чувах гласа на Ема в главата си: "Трябва да разберете какво е наистина важно за вас".
Щом вече не възнамерявах да достигна невиждани висоти едновременно в неврохирургията и невробиологията, какво исках тогава?
Да бъда баща?
Да бъда неврохирург?
Да бъда преподавател?
Не знаех. Но макар да не знаех какво искам, бях научил нещо — нещо, което не бях открил у Хипократ, Маймонид или Ослър: задачата на лекаря не е да спаси задължително пациента от смъртта или да го върне към предишния му живот. Не, тя е да приеме под крилото си болния и неговите близки, когато животът им се разпада, и да работи с тях, докато те се изправят отново на крака и открият какво осмисля живота им.
Вече осъзнавах, без заблуди, собствения си хюбрис[47] като лекар: отговорността за живота на пациентите, която поемах върху себе си, властта, която имах, когато оперирах, бяха само временна отговорност и мимолетна власт. Щом острата криза отмине, пациентът се пробужда, екстубират го, изписват го и той и семейството му продължават с живота си — и нещата никога вече не са същите. Думите на лекаря могат да облекчат разума така, както скалпелът на неврохирурга може да облекчи страданието на мозъка. И все пак лекарят трябва да продължи да се бори с терзанията и болките на пациента си, независимо дали те са физически, или емоционални.
Ема не ми бе върнала моята предишна личност. Тя бе съхранила способността ми да си създам нова. И най-накрая бе настъпил моментът, в който осъзнах, че трябва да го сторя.
В едно ясно пролетно утро, на третата неделя от Великия пост, с Луси и родителите ми, които бяха дошли от Аризона за почивните дни, отидохме на църква. Седяхме на дългата дървена пейка заедно с още едно семейство, с което майка ми се заговори, като първо направи комплимент на майката за красивите очи на малката ѝ дъщеря, а после се насочи към по-сериозни теми и прояви, както обикновено, с великолепните си умения на слушател, човек, на когото можеш да се довериш, и отличен медиатор. Докато пасторът четеше от Библията, изведнъж усетих, че се кикотя. В пасажа ставаше дума за Исус, който е разочарован, защото изпълнената му с метафори реч е разбрана прекалено буквално от последователите му.
Иисус ù отговори и рече: всякой, който пие от тая
вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която
Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата,
която му дам, ще стане в него извор с вода, която
тече в живот вечен.
Казва му жената: господине, дай ми тая вода, за
да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.[48].
… Между това учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж!
Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не
знаете. Поради това учениците думаха помежду си:
да не би някой да му е донесъл да яде?[49]
Именно такива пасажи, в които има очевидна насмешка над буквализма в Светото писание, ме върнаха към християнството след дългия период на религиозно въздържание в университета, където вярата ми в Бог и Исус бе станала, да се изразим по-меко, колеблива. Във времената на непоколебимия ми атеизъм главният ми аргумент против християнството бе провалът му да докаже съществуването на висшите сили по емпиричен път. Свободният от предразсъдъци поглед със сигурност предоставя по-цялостно възприемане на действителността. Бръсначът на Окам[50] със сигурност разделя свободната вяра от сляпата вяра. Няма доказателство за съществуването на Бог; следователно е признак на неразумност да се вярва в Бог.
Макар да израснах в ревностно християнско семейство, където молитвите и четенето на Библията бяха вечерен ритуал, аз — като повечето научни натури — стигнах до убеждението за възможната материална концепция на реалността, крайния научен възглед за света, в който има място за метафизика, но не и за старомодни идеи като душа, Бог и брадати бели мъже в роби. Голяма част от двайсетте си години прекарах в опити да възприема тази концепция, но в края на краищата проблемът стана очевиден: превръщането на науката в арбитър на метафизиката означава, че трябва да прогоним не само Бог от света, но и любовта, омразата, смисъла — т. е. да приемем съществуването на свят, който определено не е светът, в който живеем. Това не означава, че ако търсите смисъла на съществуването си, се налага задължително да вярвате в Бог. Но ако допускате, че в науката няма място за Бог, тогава сте принудени да стигнете до извода, че науката не предлага възможност за смисъл, и следователно самият живот няма смисъл. С други думи — екзистенциалните твърдения не означават нищо; всякое знание е научно познание.
47
Хюбрис (гр.) — надменност, гордост. Понятие от гр. митология и драма — прекалената самоувереност на човек, че може да се изправи срещу предначертаната си съдба и срещу боговете. — Б. пр.
50
Бръсначът на Окам — наречен по името на Окам (1280–1349) — е най-разпространеното наименование на принципа за простотата в науката. Според него от множеството теории, обясняващи един и същи проблем еднакво добре, за предпочитане е най-простата. — Б. пр.