Парадоксът е в това, че научната методология е продукт на хората, и следователно не може да претендира за неоспорима истинност. Ние създаваме научни теории, за да въвеждаме ред и да манипулираме света си, за да сведем феномените до по-скромни категории, които съзнанието ни може да възприеме. Науката се основава на принципите на възпроизвеждането и изкуствено създадената обективност. Това помага за изграждането на теории за материята и енергията, но от друга страна, я прави неприложима към екзистенциалната природа на човешкия живот, който е уникален, субективен и непредсказуем. Науката предоставя най-полезните инструменти, за да се организира емпиричната, възпроизвеждаща се информация, но силата ѝ да прави това се основава на собствената ѝ противоположност — на неспособността ѝ да обхване основните аспекти на човешкия живот: надежда, страх, любов, ненавист, красота, завист, чест, слабост, борба, страдание и добродетел.
Между тези съществени аспекти и научната мисъл винаги ще има непреодолима пропаст. Нито една мисловна система не може да обхване в себе си напълно човешкия опит. Основата на метафизиката винаги ще бъдат откритията (те, а не атеизмът, както твърди и Окам). И пак само те могат да оправдаят атеизма. Като прототип на невярващия човек може в такъв случай да се приеме лейтенантът от "Силата и славата" на Греъм Грийн[51] — той става атеист, защото открива за себе си отсъствието на Бог. Реалният атеизъм трябва да се основава на възгледи, формиращи житейския мироглед. Любимият цитат на много атеисти — думите, произнесени от Нобеловия лауреат, френския биолог Жак Моно, опровергават елемента на откритието: "Древният завет е разбит на парчета; човекът най-накрая знае, че е сам в безчувствената необятност на Вселената, в която той се е появил напълно случайно".
Завърнах се към основните християнски ценности — саможертва, изкупление на греховете, прошка — защото ми се струваха много интригуващи. В Библията се забелязва напрежение между идеите за справедливост и милосърдие, между Стария и Новия завет. В Новия завет пише, че никога не можем да бъдем достатъчно добри: добротата е върховната добродетел и просто е непостижима. Струва ми се, че основното послание на Исус е, че милосърдието винаги превъзхожда справедливостта.
Възможно е идеята за първородния грях изобщо да не е внушаване на чувство за постоянна вина. Може би по-скоро ни се казва нещо по-проникновено като: "Всеки от нас има своя представа за това какво е добродетелност, но не можем винаги да живеем според нейните правила". Може би точно в това е посланието на Новия завет? Дори вашата представа за добродетелност да е формирана така ревностно, че да съвпадне с тази в "Левит"[52], не можете да живеете постоянно според нея. Това не просто е невъзможно, то е абсурдно.
Разбира се, аз не мога да кажа нищо категорично относно Бог, но принципната реалност на човешкия живот противостои твърдо на слепия детерминизъм. Нещо повече — никой, включително и аз самият, не приписва на откровението епистемологическа стойност. Всички сме разумни хора — откровението просто не върши работа. Дори Бог наистина да ни проговори, бихме си казали, че се заблуждаваме или халюцинираме.
И така, мислех си аз, какво тогава трябва да прави начинаещият метафизик?
Да се предаде?
Почти.
Да се стреми към истината с главно И, но да признае, че тази задача е непосилна; или че ако е възможно да се стигне до правилен отговор, то категоричното му потвърждение е невъзможно.
В края на краищата трябва да признаем, че всеки от нас вижда само малка част от голямата картина. Лекарят вижда едната страна, пациентът — друга, инженерът — трета, икономистът — четвърта, гмуркачът за перли — пета, алкохоликът — шеста, човекът за кабелната — седма, овчарят — осма, индийският просяк — девета, пасторът — десета. Човешкото познание не може да се побере в съзнанието на един-единствен човек. То нараства чрез отношенията, които установяваме с другите хора и със света около себе си, и въпреки това цялостната картина никога не се разкрива пред очите ни.