Истината се намира някъде над всички тези връзки, там, където в края на тази неделна служба различните хора — и този, който посява знанието, и този, който го жъне — могат заедно да се възрадват. Защото така се казва и в Библията: "… един сее, а друг жъне"[53]. Призовавам ви да се опитате да пожънете това, което не сте посели; други са изпълнили задачата си, а вие ще си поделите с тях плодовете на труда им.
Седем месеца след като се бях завърнал към хирургията, минах на поредната компютърна томография. Това щеше да бъде последният ми скенер, преди да завърша резидентурата си, преди да стана баща, преди бъдещето ми да се превърне в реалност.
— Искате ли да погледнете? — попита ме операторът на скенера.
— Не точно сега. Имам прекалено много работа днес.
Беше почти шест часът вечерта. Трябваше да посетя пациенти, да организирам утрешния график за операционната, да прегледам рентгенови снимки, да издиктувам клиничните си коментари от деня, да проверя болните от днешните операции и т. н. Около осем часа седнах в кабинета си и се настаних пред негатоскопа[54]. Включих го, прегледах снимките от скенера на пациентите ми за следващия ден — два прости случая с гръбнака — и най-накрая написах и своето име. Бързо прегледах образите, сякаш бяха детска книжка със сменящи се картинки, като сравнявах последните си снимки с новите. Всичко изглеждаше същото, старите тумори бяха останали същите… освен, чакай.
Върнах се пак към първите снимки. Погледнах отново.
Ето го. Нов тумор, голям, изпълваше средната част на десния ми бял дроб. Приличаше на пълна луна, леко подаваща се иззад хоризонта. Върнах се на старите снимки и забелязах бледите признаци за неговото присъствие: призрачен вестител на бедствието, което вече бе напълно реално.
Не се разгневих, не се уплаших. Просто така се бе случило. Туморът бе даденост, просто факт, каквото е например разстоянието от Слънцето до Земята. Прибрах се вкъщи и казах на Луси. Беше четвъртък вечерта и щяхме да се видим с Ема чак в понеделник, но с Луси седнахме в дневната, отворихме лаптопите си и направихме план за действие: биопсия, тестове, химиотерапия. Лечението този път щеше да бъде по-мъчително, а шансът за дълъг живот — доста нереална перспектива. И отново "Пустата земя" на T. С. Елиът: "Аз зад гърба си в леден вихър чувам как се носи смразяващ кикот и как потракват кости". Осъзнавах, че щеше да ми бъде невъзможно да се занимавам с неврохирургия няколко седмици, може би месеци, може би дори никога повече. Но с Луси решихме, че няма да приемаме нищо от това за истина до понеделник. Днес бе четвъртък и аз вече имах насрочени за петък операции; възнамерявах да изкарам още един ден като резидент.
На следващата сутрин, в пет и двайсет, излязох от колата си пред болницата, поех си дълбоко въздух, усетих уханието на евкалиптите и… това мирис на бор ли беше? Не го бях забелязвал досега. Срещнах се с екипа на резидентите, готови за сутрешната визитация. Обсъдихме събитията от нощта, новоприетите пациенти, новите снимки от скенера, после отидохме да посетим пациентите си преди редовната среща за обсъждане на смъртността и преживяемостта — сбирка, на която неврохирурзите коментират допуснатите грешки и случаите, които не са се развили добре. След това прекарах няколко минути с един пациент — мистър Р. След като бях отстранил мозъчния му тумор, той бе развил рядко срещан синдром, наречен синдром на Гернстман, и страдаше от някои особени дефицити, характерни за него: неспособност да пише, да назове пръстите на ръцете, да смята, да показва ляво и дясно. Бях виждал това само още веднъж, преди осем години, когато бях студент, при един от първите пациенти, които следях по време на обучението си. Също като онзи пациент, мистър Р. бе в еуфория и аз се питах дали и това бе поредната характеристика на синдрома, която все още никой не бе описвал. Състоянието на мистър Р. обаче се подобряваше: речта му почти се бе възстановила, а аритметичните му способности бяха съвсем слабо засегнати. Вероятно щеше да се възстанови напълно.
Сутринта мина и аз почнах да се подготвям за последната си операция. Внезапно усетих гигантската значимост на този момент. Може би за последен път търках ръцете си? Навярно бе точно така. Наблюдавах как пяната се оттича от дланите ми и изчезва в канала на мивката.
Влязох в операционната, облякох хирургическата престилка и старателно покрих пациента, като се постарах краищата на завивката му да са добре подгънати. Исках тази операция да мине идеално.
54
Уред за разглеждане на рентгенови и др. Видове снимки — представлява малък екран със специално осветление. — Б. пр.