— Знаеш ли, няколко пъти сънувах нещо подобно, като кошмар — как спираш да работиш — каза тя. — Не мога да си представя как издържа толкова дълго.
В понеделник с Луси се срещнахме с Ема. Тя потвърди плана, който бяхме начертали с жена ми: бронхоскопична биопсия, тест за благоприятни мутации, в противен случай — химиотерапия. Главната причина, поради която обаче бях дошъл при Ема, бе, за да получа съвет от нея.
Казах ѝ, че съм напуснал болницата.
— Добре — каза тя. — Това е нормално. Можете да спрете да се занимавате с неврохирургия, ако искате да се фокусирате върху нещо, което е по-важно за вас. Но не и защото сте болен. В момента не сте по-болен, отколкото сте били преди седмица. Да, това е препятствие по пътя, но все още можете да се движите в избраната от вас посока. Неврохирургията винаги е била важна за вас.
И отново изминах пътя от лекар към пациент, от активно действащо лице в понасящия действието, от субект в обект. Животът ми преди болестта можеше да се представи като линеарен сбор от направените от мен избори. В повечето литературни произведения съдбата на главния герой зависи от човешките постъпки — неговите и на другите персонажи. И макар Глостър в "Крал Лир" да казва за съдбата следното: "Каквото са мухите за децата, това сме хората за боговете…"[56], всъщност тщеславието на Лир е това, което поражда драматичността на сюжета. От епохата на Просвещението се смята, че човекът е в центъра на мирозданието. Но сега изведнъж се бях озовал в друг свят, много по-древен, в който действията на хората бледнееха пред мощта на свръхестествените сили, свят, който по-скоро приличаше на старогръцка трагедия, отколкото на пиеса на Шекспир. Нищо не е в състояние да помогне на Едип и родителите му да избегнат предречената им съдба; единственият начин да се свържат със силите, управляващи живота им, е чрез оракулите и гадателите, които боговете са дарили с умението да прозират божествените дела. Да, всъщност бях дошъл при Ема не за план за лечение — имах достатъчно познания, за да знам какво ме очаква, а за успокоение, за утеха от мъдрия оракул.
— Това още не е краят — каза тя. Сигурно бе изричала тези думи хиляди пъти пред хората, търсещи невъзможни отговори. В края на краищата нима аз самият не бях казвал нещо подобно на моите пациенти? — Не е дори началото на края. Това просто е краят на началото.
И на мен изведнъж ми олекна.
Седмица след биопсията ми се обади медицинската сестра Алексис. Не бяха открити поддаващи се на лечение мутации, така че химиотерапията бе единствената ми възможност и бе назначена за понеделник. Попитах сестрата за съставките на химиотерапията, но тя каза, че трябва да говоря за това с Ема. Тя пътувала за езерото Тахо с децата си, но щяла да ми се обади в края на седмицата.
На следващия ден, в събота, Ема ми звънна. Попитах я за съставките на назначената ми химиотерапия.
— А вие имате ли нещо конкретно предвид за тях? — попита тя.
— Основният въпрос, поне според мен, е дали да се включи "Авастин". Доколкото знам, последните проучвания са доказали ниската му резултатност и лоши странични ефекти, затова в много от раковите центрове се отказват от него. Но аз смятам, че това е просто едно проучване сред много други, предишни, които подкрепят прилагането му, затова все пак съм склонен да го включим. Ако се окаже, че не го понасям добре, можем да се откажем впоследствие от него. Какво мислите?
— Да, прав сте. Освен това е по-трудно да се включи по-късно — има някои особености при здравната осигуровка в това отношение. Така че бих препоръчала да започнем с него.
— Благодаря ви, че се обадихте. Няма да ви откъсвам повече от почивката ви. Насладете се на времето си край езерото.
— Благодаря ви. Но има още нещо, което бих искала да обсъдим — каза Ема и направи кратка пауза, преди да продължи. — Нямам нищо против да обсъждаме заедно плана за лечението ви — вие сте лекар и очевидно познавате материята, а освен това става въпрос за вашия живот. Но ако ми позволите наистина да ви бъда лекар и се отдалечите малко от поемането на отговорността за всички решения, бих се радвала.
Никога не ми бе хрумвало, че мога да престана да нося отговорност за хода на своето лечение. Предполагах, че всички пациенти на даден етап стават експерти по своите заболявания.
Когато бях все още неопитен студент, незнаещ нищо, се случваше да моля пациентите да ми разкажат за болестта си и за средствата, с които се лекуват, да ми обяснят защо пръстите им са сини и какви са тези розови хапчета. Но като лекар не очаквах пациентите да вземат решения за лечението си сами: винаги бях готов да поема отговорност за здравето им. Осъзнах, че в момента правя същото: лекарят в мен бе готов да понесе отговорността за пациента в мен. Може би бях прокълнат от някакъв гръцки бог, но ми се струваше неправилно — дори невъзможно — да се откажа от тази отговорност.