Химиотерапията започна в понеделник. Заедно с майка ми и Луси се отправихме към болницата — към центъра за вливане. Сложиха ми система, седнах в едно кресло и зачаках. Коктейлът с лекарства щеше да се влее в кръвта ми за четири часа и половина. Прекарах времето в дрямка, четене, понякога се взирах невиждащо пред себе си и от време на време разговарях с майка ми и Луси. Другите пациенти в стаята бяха в различно здравословно състояние: някои бяха напълно оплешивели вече, други — с красиви прически, трети — съвсем отпаднали, четвърти — в цветущ вид, някои — необръснати, тези до тях — спретнати. Но всички лежаха неподвижно, докато в опънатите им ръце се вливаше отровата от системата. Трябваше да идвам на всеки три седмици тук за процедурата.
Още на следващия ден започнах да усещам последствията от химиотерапията: силна умора, немощ, която се бе настанила като че ли дълбоко в костите ми. Храната, която преди това ми носеше удоволствие, сега имаше вкус на морска вода. Внезапно всичките ми любими продукти се оказаха солени. За закуска Луси ми направи бейгъл със сметана, който ми се стори като буца сол. Избутах го встрани.
Четенето ме изтощаваше. Бях се съгласил да напиша няколко страници за изследването, което правехме с В., за два сериозни учебника по неврохирургия, но и това се наложи да отложа. Дните минаваха, като единственото мерило за времето за мен бяха телевизията и почти насилственото хранене. Постепенно се наложи една рутина на ежедневието ми, като гаденето ми отминаваше и почвах да се чувствам нормално само няколко дни преди следващата химиотерапия.
Лечението продължаваше. Изпитвах леки незначителни странични ефекти, които обаче бяха достатъчни, за да ми попречат да се върна на работа. Ръководството на Отделението по неврохирургия ми съобщи, че отговарям на всички държавни и местни изисквания за завършване на резидентурата. Церемонията по връчването на дипломите бе насрочена за една събота, която се падаше приблизително две седмици преди термина на Луси.
Настъпи денят на церемонията. Както си стоях в спалнята ни и се обличах за дипломирането — кулминацията на седемгодишните ми усилия — внезапно ми прилоша. Това не бе типичното гадене, следствие от химиотерапията, което ме заливаше като вълна и също като вълна отстъпваше назад след известно време. Започнах да повръщам неконтролируемо — някаква зелена гадост, чийто варовит вкус рязко се отличаваше от вкуса на стомашния сок. Тази течност идваше някъде от по-дълбоко.
И тогава разбрах, че все пак няма да отида на дипломирането.
Беше ми нужна система, за да се предотврати обезводняване, затова Луси ме закара в Спешното и вливането на течности започна. Скоро повръщането бе заменено с диария. Поговорих си приятелски с резидента Брад, който отговаряше за мен, и аз подробно му описах процеса на лечението си, като обсъдихме всички лекарства и приключихме с предимствата на молекулярната терапия, включително и на препарата "Тарцева", който приемах. Планът бе прост: да ме поддържат хидратиран чрез интравенозно вливане на течности, докато бъда способен да почна да ги поемам през устата.
Бях приет за вечерта в болницата. Но когато медицинската сестра донесе списъка с назначените ми лекарства, забелязах, че "Тарцева" не е сред тях. Помолих я да повика резидента, за да поправи грешката. Случват се такива неща. В края на краищата приемах над десетина лекарства, възможно бе някое да бъде пропуснато.
Брад се появи чак след полунощ.
— Казаха ми, че имате въпроси относно лекарствата си?
— Да. В списъка няма "Тарцева". Добавете я, ако обичате.
— Смятам, че за момента не бива да приемате това лекарство.
— Защо?
— Ензимите в черния ви дроб са завишени, няма да може да обработите лекарството.
Бях объркан; ензимите в черния ми дроб бяха високи вече от няколко месеца. Ако това го тревожеше, защо не бяхме обсъдили въпроса по-рано? Във всеки случай той бе допуснал грешка.
— Ема, моят онколог — и ваш началник — е запозната с тези показатели и не е отменяла приема на "Тарцева".
Резидентите постоянно вземат самостоятелни решения без участието на наблюдаващия ги лекар. Но сега, бях сигурен аз, след като чуеше за мнението на Ема, той щеше да ме послуша.
— Но вероятно именно това лекарство е причината за гастроентерологичните ви проблеми.