По-късно, докато бях още в просъница, чувах как Луси и баща ми обсъждат състоянието ми с всеки екип специалисти поотделно. Ние смятахме, че най-правилно ще бъде да се продължи с вливането на течности, докато последствията от химиотерапията не отшумят. Само че всеки лекарски екип държеше на своето, развиваше все по-безумни хипотези и се опитваше да ми назначи тестове, които не бяха нито нужни, нито безопасни. Вземаха ми проби, правеха ми снимки, даваха ми всевъзможни лекарства; започнах да губя представа за времето и всичко, което се случваше около мен. Настоявах да ми обясняват процедурите, но думите им ми се струваха несвързани, а гласовете — далечни и приглушени, и докато някой лекар говореше, внезапно потъвах в мрак и губех съзнание. Отчаяно ми се искаше Ема да е тук и да поеме нещата в свои ръце.
Внезапно тя се появи в стаята ми.
— Върнахте ли се вече? — попитах аз.
— Вие сте в Интензивното повече от седмица. Но не се притеснявайте, подобрявате се. Повечето от тестовете ви показват резултати в нормата. Съвсем скоро ще ви изпишат.
Каза ми, че почти през цялото време е поддържала контакт с лекуващите ме лекари по имейла.
— Помните ли как ми предложихте да ви се доверя и да бъда просто пациент? — попитах аз. — Струва ми се, че идеята е добра. Изчетох много научна и художествена литература, като се опитвах да се ориентирам къде ми е мястото, но така и не го намерих.
— Честно казано, не мисля, че литературата може да ви помогне в това — отвърна тя.
Сега вече Ема бе капитан на кораба и внесе покой в болничния хаос. Сетих се за онези редове от Елиът:
Дамята: Лодката откликва радостно
на ръката умела и веща с платно и гребла
морето е спокойно и сърцето твое ще откликне
радостно
когато го повикат то ще затупти покорно
под властните ръце…
Отпуснах се назад в леглото си и затворих очи. Докато мракът на забвението ме поглъщаше отново, се унесох в сън, вече успокоен.
Предполагаемият термин на Луси дойде и отмина, без да има контракции, а аз най-накрая бях предвиден за изписване от болницата. Откакто ми бе поставена диагнозата, бях отслабнал с петнайсет килограма, шест от които — през последната седмица. Сега тежах колкото в осми клас, но косата ми през изминалия месец бе оредяла. Бях в съзнание, буден, но изтощен. Костите прозираха през кожата ми, приличах на ходеща рентгенова снимка. Когато се прибрах у дома, дори опитът да си държа главата изправена ме изтощаваше, за да вдигна чаша с вода, трябваше да използвам двете си ръце. За четене и дума не можеше да става.
И моите родители, и родителите на Луси дойдоха в града, за да ни помагат. Два дни след като ме изписаха, Луси получи за първи път контракции. Тя остана у дома, докато майка ми ме откара с колата на консултацията при Ема.
— Притеснява ли ви нещо? — попита Ема.
— Не.
— А би трябвало. Предстои ви дълго възстановяване.
— Да, честно казано, така е. Плаша се, когато се замисля за всичко, което ме очаква. Но съм готов да продължа напред, с малки стъпки, една по една. Готов съм да започна отново физиотерапия и да се възстановя. Веднъж вече го направих, така че имам опит в това, нали?
— Видяхте ли последните си снимки от скенера?
— Не, някак си нямах желание.
— Изглеждат добре. Туморът е стабилен, даже леко се е свил.
После обсъдихме по-нататъшните ни планове за действие: щяхме да спрем с химиотерапията, докато се възстановя достатъчно. В това състояние нямаше да ме приемат и в нито едно клинично изследване. Не можеше да става дума за някакво лечение — не и докато не си стъпех на краката. Отпуснах глава на стената, за да облекча мускулите на врата си. Виеше ми се свят. Нуждаех се отново от гаданието на оракула, исках да измъкне тайни от птиците, от съзвездията, от мутиралите гени или от кривата на Каплан-Мейер.
— Ема — казах аз, — какъв е следващият ни ход?
— Да укрепнете. Това е.
— Но когато ракът се върне… Имам предвид, каква е вероятността…
Спрях. Първото лечение ("Тарцева") се бе провалило. Второто (химиотерапията) за малко не ме уби. Следващото, ако изобщо се стигнеше до такова, едва ли щеше да доведе до значителни резултати. Да, съществуваха и множество не съвсем известни експериментални лечения. Бях обзет от съмнение и това пролича в думите ми:
— Искам да кажа, вероятността да се върна в операционната, да ходя или дори да…