— Остават ви поне пет хубави години — каза тя.
Произнесе думите, но не с убедителния тон на оракул, нито с увереността на човек, който наистина вярва в тях. Изрече ги по-скоро като молба. Като онзи пациент, който можеше да говори само с числа. Сякаш Ема в този момент не говореше на мен, сякаш не бе лекар, а обикновена простосмъртна, която умолява свръхестествените сили, съдбата — или каквото там е, което контролира живота и смъртта ни. Ето ни, доктор и пациент, които понякога общуваха помежду си, следвайки наложената йерархия, сред дух на авторитарност, а друг път — както сега, се държаха просто като обикновени хора, единият от които се взираше в бездна.
Оказа се, че лекарите също се нуждаят от надежда.
Докато се прибирахме към вкъщи, се обади майката на Луси и каза, че са тръгнали към болницата. Луси имаше силни контракции. ("Поискайте предварително епидурална упойка", ѝ бях казал по-рано. Вече бе страдала достатъчно.) Върнах се в болницата, баща ми ме буташе в количка. Полегнах на едно свободно легло в родилната стая и увих изпосталялото си като скелет тяло с няколко одеяла, за да не треперя. Следващите два часа наблюдавах как жена ми и медицинската сестра минават през ритуала на родилните мъки. Когато контракциите зачестиха, сестрата почна да брои и да насърчава Луси:
— И едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет и десет!
Луси се обърна към мен с усмивка:
— Имам чувството, че съм на състезание!
Лежах на леглото и ѝ се усмихнах в отговор, загледан как коремът ѝ се надига. Щеше да има толкова много отсъствия в нейния живот и в живота на дъщеря ни — но сега поне бях тук.
Някъде след полунощ медицинската сестра ме побутна и ме събуди.
— Почти сме готови — прошепна тя. Събра одеялата и ми помогна да стана и да се настаня на стола до Луси. Акушерката — не по-възрастна от мен, вече бе в стаята. Когато главичката на бебето се показа, тя ме погледна:
— Мога да ви кажа още сега: дъщеря ви има същата коса като вас. И то много.
Кимнах и хванах ръката на Луси, за да я подкрепя в последните минути на раждането. И после, с един окончателен тласък, на 4 юли, в два часа и единайсет минути, се появи тя. Елизабет Акадия — Кейди. Бяхме избрали името ѝ още преди месеци.
— Може ли да я допрем до гърдите ви, татко? — попита ме сестрата.
— Не, прекалено сту-у-уден съм — казах аз, потраквайки със зъби. — Но бих искал да я подържа на ръце.
Увиха я в одеяла и ми я подадоха. Гушнах я с една ръка, докато с другата стисках ръката на Луси, и в този миг усетих същността на живота, във всичките му възможни проявления. Раковите клетки в тялото ми или щяха да загинат, или да продължат да растат отново. Но гледайки към бъдещето, не виждах празно пространство, а нещо много по-просто: чиста страница, на която можех да напиша всичко, което поискам.
Сега в дома ни бе много по-оживено.
Ден след ден, седмица след седмица, Кейди разцъфтяваше: първото хващане на пръстче, първата усмивка, първият смях. Педиатърът ѝ редовно записваше развитието ѝ и отбелязваше на какво се е научила. От Кейди се излъчваше свежа струя, дъхът на новия живот. Когато седеше в скута ми и се усмихваше, заслушана в тананикането ми, стаята се озаряваше от меко сияние.
За мен времето вече нямаше еднозначен смисъл: всеки ден ме отдалечаваше все повече от последната ми криза, но и ме приближаваше към следващата, а в края на краищата и към смъртта. Може би това щеше да стане по-късно, отколкото си мислех, но със сигурност щеше да бъде по-скоро, отколкото се надявах. Когато осъзнаеш това, има две възможни реакции. Най-очевидната е импулсът да се развихриш, "да живееш на пълни обороти", да пътуваш, да се наслаждаваш на екзотични вечери, да правиш всичко, което някога си искал, но си се боял да направиш. Част от жестокостта на рака обаче е, че не само ограничава времето, с което разполагаш; той те лишава и от енергията ти и намалява броя на нещата, които можеш да направиш за един ден. А дори и в дните, в които имах такава енергия, предпочитах по-скоро подхода на костенурката. Ходех бавно, размишлявах. В някои дни просто се стараех да остана жив, да бъда тук.
Ако времето се разширява, когато човек се движи с бърза скорост, дали се свива, когато едва се движиш? Сигурно е така: имах чувството, че дните ми значително са се съкратили.
Дните вече на практика почти не се отличаваха един от друг и времето започна да ми се струва статично. Думата "време" може да се използва в няколко значения; може просто да се интересуваш колко е часът, а може да искаш да кажеш, че минаваш през труден период в живота си; и в двата случая използваш времето като мярка. Сега вече възприемах времето не като тиктакане на часовника, а по-скоро като състояние. Бях завладян от някаква апатия. Появи се и странно чувство за откритост. Като хирург, привикнал с работата с пациенти в операционната, понякога може и да бях пренебрегвал стрелките на часовника, но никога не ги бях смятал за безсмислени. Сега часовете не означаваха нищо за мен, не следях дори кой ден от седмицата е. Медицинското обучение е ориентирано към бъдещето, удовлетворението от работата обикновено остава на заден план: винаги се налага да мислиш за това, с което ще се занимаваш след пет години например. Но сега нямах никаква представа какво щях да правя през следващите пет години. Може би щях да съм мъртъв. Може би нямаше. Може би щях да оздравея. Може би щях да пиша. Не знаех. Затова в моето състояние нямаше смисъл да си губя времето в мисли за бъдещето, нито да правя по-далечни планове от следващия си обяд.