На първата Коледа след раждането на Кейди, когато тя бе на пет месеца, състоянието на Пол се влоши: първо ракът му спря да се повлиява от прицелните лекарства[59], препоръчани му след "Тарцева", а после и химиотерапията престана да му действа. През тези празнични дни за първи път захранихме Кейди с твърда храна: облечена в пижама на захарни бастунчета, нашата дъщеря се опитваше да погълне пюрето от ямс, докато всички други членове на семейството седяхме край празничната маса в дома на родителите на Пол в Кингман. Цялата къща бе огряна от светлините на свещите и изпълнена с радостни гласове. През следващите месеци силите все повече напускаха Пол, но въпреки тъгата, която ни изпълваше, имахме своите щастливи моменти. Организирахме си уютни домашни вечери, прегръщахме се силно нощем и се умилявахме на ясните очички на дъщеря ни и спокойния ѝ нрав. И разбира се, Пол пишеше — отпуснат в креслото си, загърнат в топло меко одеяло. През последните месеци от живота си бе изключително фокусиран върху завършването на книгата.
След зимата дойде пролетта и розовите магнолии в нашия квартал разцъфнаха, но здравето на Пол стремително се влошаваше. В края на февруари вече не можеше да диша без кислородна маска. Изхвърлях недокоснатия му обяд върху неизядената закуска, а няколко часа по-късно добавях към купчината боклук и непипнатата вечеря. Преди той обичаше сандвичите, които правех за закуска: яйца, наденички и кашкавал. Когато изгуби апетит, почнах да правя само сандвич с яйца, после просто яйца, но накрая дори и те му идваха в повече. Дори любимите му шейкове, които винаги се стараех да правя по-калорийни и наливах в големи чаши, не му се струваха привлекателни.
Пол почна да си ляга по-рано, говорът му стана неразбираем, постоянно му се гадеше. Снимките от скенера и ЯМР на главния мозък показаха, че белодробният рак е прогресирал силно в последно време, а в мозъка му има нови тумори, включително лептоменингеална карциноматоза — рядка и опасна инфилтрация, с която обикновено пациентите живеят едва няколко месеца. Тя освен това води и до рязка неврологична деградация.
Новината за нея се отрази много зле на Пол. Той не говори много за това, но като неврохирург знаеше отлично какво означава тази диагноза. Беше се примирил с факта, че му остава малко време живот, но перспективата за неврологичен упадък буквално го опустоши: за него бе истинска агония, че ще загуби смисъла в живота си. С онколожката на Пол обсъдихме приоритетната задача за нас: да съхраним яснотата на ума му възможно най-дълго. Записахме го за участие в ново клинично изследване, уредихме консултация с невроонколог и с екипа за палиативна помощ[60], за да обсъдим какви възможности ни предоставя болницата. Целта ни бе една: да осигурим оптимално качество на живот на Пол през последните му месеци. Полагах усилия да съм силна, но сърцето ми се свиваше при мисълта за страданията, които му предстоят; осъзнавах, че му остават само седмици живот — а може би и по-малко. Държахме се за ръце, а аз си представях погребението му. Не знаех, че ще умре след няколко дни.
Последната събота на Пол я прекарахме в уютната ни дневна сред най-близките ни роднини. Той седеше на креслото си и държеше Кейди на ръце, баща му се бе настанил на съседното люлеещо се кресло, а ние с майка му — на близкия диван. Пол тананикаше нещо на дъщеря ни и я полюляваше леко в скута си. Тя се усмихваше широко, без да обръща внимание на тръбичката в носа на баща си, която му доставяше кислород. Светът на Пол се бе смалил: по негова молба вече не идваха хора, които не бяха роднини. Той ми бе казал: "Искам всички те да знаят, че ги обичам, въпреки че не се виждаме. Ценя високо приятелството им и една допълнителна чаша "Ардбег" няма да промени това". В онзи ден той не написа нищо. Текстът на тази книга бе само частично завършен и Пол си даваше сметка, че едва ли ще го завърши; вероятно нямаше да има толкова сила, яснота на ума и време.
За да се подготви за клиничното изследване, бе спрял да приема всекидневните си лекарства от прицелната терапия, които и без това в последно време бяха малко ефективни. Съществуваше риск заради това ракът да се развие по-бързо, "да избухне". За да следи състоянието му, онколожката му ме помоли да записвам на видео как изпълнява една и съща задача. Така щеше да е по-видима всяка промяна в говора и походката му.
"Април е най-безмилостният месец", четеше Пол на глас от поемата "Пустата земя" на T. С. Елиът, която си бе избрал, докато аз го записвах с камерата.
Той изтръгва люляци от мъртвата земя,
размесва спомен и желание,
59
Прицелни лекарства и терапия (таргетна терапия) — препарати, които променят химическите реакции, отговорни за растежа на туморите, и забавят развитието им. Фокусират се директно в раковите клетки, без да увреждат останалата част на организма. — Б. пр.
60
Палиативна грижа — област в медицината, фокусирана върху намаляването и превенцията на страданието на пациентите. — Б. пр.