разбърква тъмни корени със пролетния дъжд.
Цялото семейство се разкикоти, когато Пол остави книгата обърната в скута си и продължи да рецитира наизуст, въпреки че това не бе част от задачата.
— Типично в негов стил! — усмихна се майка му.
На следващия ден, неделя, се надявахме да прекараме все така спокойно. Ако Пол се чувстваше достатъчно добре, смятахме да отидем на църква, а после да заведем Кейди и братовчедка ѝ на детските люлки в парка на върха на хълма.
Все още се опитвахме да преглътнем последните неприятни новини, споделяхме скръбта си и се наслаждавахме на времето, прекарано заедно.
Но времето ни изпревари.
Рано сутринта в неделя докоснах челото на Пол и установих, че има треска, 40 °C, макар че се чувстваше сравнително добре и нямаше никакви други нови лоши симптоми.
С Пол, баща му и брат му Суман отидохме до Спешното в болницата и се върнахме след няколко часа при останалите от семейството, като започнахме да му даваме предписаните антибиотици — лекарите предположиха, че има пневмония (рентгеновите снимки бяха размити, защото дробовете му бяха осеяни с тумори, заради които инфекцията можеше да не се забележи). А може би просто ракът бе прогресирал наистина много бързо? В следобедните часове Пол подремна спокойно, но бе наистина тежко болен. Разплаках се, докато го наблюдавах как спи, после отидох в дневната, при баща му, който също плачеше. Пол вече ми липсваше.
В неделя вечерта състоянието му значително се влоши. Той приседна на ръба на леглото ни, мъчейки се да си поеме дъх. Това не се бе случвало досега. Повиках линейка. Когато се върнахме в Спешното и този път го сложиха на носилка, а родителите му вървяха след нас, той се обърна към мен и ми прошепна:
— Може би това е краят.
— До теб съм.
Персоналът на болницата го посрещна сърдечно, както винаги. Но щом видяха състоянието му, се разбързаха. След първоначалния преглед му сложиха маска на носа и устата, за да подпомогнат дишането му чрез BiPAP — поддържаща система, която изпраща силен механизиран поток въздух при всяко вдишване, като върши по-голямата част от дишането вместо пациента. Макар да помага на дихателния процес, апаратът може да бъде крайно неудобен: той е много шумен и тежък, при всяко вдишване устните на човека се разтварят както при кучетата, които подават глави през прозореца на автомобил, докато той е в движение. Стоях до носилката на Пол, наведена над него, и го държах за ръка, когато започнаха да се разнасят ритмичните звуци на апарата.
Съдържанието на въглероден диоксид в кръвта му бе критично високо, което бе признак за големи затруднения с дишането. Съдейки по анализа на кръвта, излишъкът на въглероден диоксид се бе натрупвал през дните и седмиците, в които ракът бе прогресирал. Тъй като мозъкът на Пол вече бе привикнал към завишеното му съдържание, той оставаше в съзнание. Наблюдаваше случващото се. Като лекар напълно осъзнаваше какво означават лошите резултати от тестовете. Аз също го разбирах, докато вървях зад носилката, с която го водеха към Интензивното отделение — там, където толкова много от неговите пациенти се бяха борили за живота си преди и след мозъчните си операции, а роднините им седяха смазани на пластмасовите столове край леглата им.
— Ще ме интубират ли? — попита ме той в промеждутъците между вдишванията с апарата. — Трябва ли да ме интубират?
През цялата вечер Пол обсъжда въпроса с лекарите, семейството си и после отново с мен, насаме. Около полунощ дойде реаниматологът, дългогодишен негов наставник, за да обсъди със семейството плана за лечение. Според него BiPAP бе временно решение. Единственият възможен следващ ход бе Пол да бъде интубиран и включен към апарат за изкуствена вентилация на дробовете. Това ли искаше той?
Основният въпрос дойде веднага: Възможно ли бе да бъде отстранена внезапната дихателна недостатъчност?
Притеснявахме се дали състоянието на Пол няма да се влоши толкова, че да не може да диша без изкуствената вентилация на дробовете: дали щеше да изпадне в делириум, след което да откажат някои от жизненоважните му органи, дали няма първо умът му, а после и тялото му да го предадат? Като лекари бяхме ставали свидетели на този агонизиращ сценарий много пъти. Пол обмисли алтернативата: той предпочиташе да не го интубират, бе по-склонен да приеме "по-меката грижа" и осъзнаваше, че така смъртта ще настъпи по-бързо.
— Дори да оцелея сега — каза той, мислейки за рака на мозъка си, — не съм сигурен, че имам бъдеще пред себе си, в което ще мога да водя смислен живот.
Майка му отчаяно се намеси: