— Не е нужно да вземаш решение тази нощ, Паби. Всички трябва да си починем малко.
След като се увери, че няма да бъде реанимиран, Пол се съгласи да си отдъхне. Състрадателните медицински сестри му донесоха допълнителни одеяла. Загасих лампите.
Пол спа до разсъмване, баща му будува през цялата нощ, а аз дремнах неспокойно в съседната стая, за да имам сили — предимно психически, защото подозирах, че следващият ден може би ще бъде най-тежкият в живота ми. В шест часа сутринта се върнах на пръсти в стаята на Пол, където все още осветлението бе съвсем слабо, а мониторите на апаратите пиукаха неспирно. Той отвори очи. Говорихме отново за желанието му да не се предприемат никакви агресивни опити за предотвратяване на физическата и умствената му деградация и той попита дали може да се прибере у дома. Беше толкова болен, че се притеснявах да не страда прекалено и да умре при пренасянето, но въпреки това му обещах, че ще направя всичко възможно да го върна у дома, щом за него е толкова важно. Съгласих се, че да, може би трябва да изберем "по-меката грижа" като вариант за поддържане на състоянието му. А имаше ли начин да пресъздадем домашния уют в болницата? Между вдишванията с апарата Пол каза:
— Кейди.
Нашата приятелка Виктория донесе бързо Кейди от къщи и тя започна своето "дежурство" с веселото си бълбукане, щастливо сгушена в ръцете на Пол: подръпваше малките си чорапчета, тупаше с ръце по болничното одеяло, усмихваше се и гукаше, без да обръща ни най-малко внимание на апарата, който продължаваше да пуфти, докато поддържаше баща ѝ жив.
Лекарският екип се редуваше да минава през стаята, после излизаха и обсъждаха случая му в коридора, а ние и роднините му се присъединявахме към тях. Острата дихателна недостатъчност на Пол можеше да доведе до ускоряване на растежа на раковите клетки. Нивото на въглеродния диоксид в кръвта му все още се повишаваше — признак, че интубацията е наложителна. Семейството се колебаеше; онколожката на Пол се обади: надяваше се, че кризата може да отмине, но присъстващите лекари не бяха настроени толкова оптимистично. Аз се опитвах възможно най-настойчиво да убедя всички, че Пол не желае да гасне бавно и мъчително.
— Той не иска някакви настоятелни опити на всяка цена — казах аз. — Ако няма шанс да води достоен и смислен живот, би предпочел да свали маската и да вземе Кейди на ръце.
Върнах се при леглото му. Той ме погледна, тъмните му очи бяха напрегнати над маската на апарата. Каза ми с мек, но уверен глас:
— Готов съм.
Имаше предвид, готов да свали дихателния апарат, готов да вземе морфин, готов да умре.
Семейството се събра заедно. В безценните минути след решението му всички изразихме любовта и уважението си.
В очите на Пол блестяха сълзи. Той благодари на родителите си. Помоли ни да обещаем, че ще издадем ръкописа му в някакъв вид. Каза ми за последен път, че ме обича. Лекуващият го лекар пристъпи към него, за да го окуражи:
— Пол, след вашата смърт семейството ви ще се разпадне, но после ще се обедини отново, следвайки смелия пример, който им давате.
Джийван не откъсваше очи от него, а Суман му каза:
— Върви си с мир, братко.
Сърцето ми се разби на парченца, когато полегнах на последното легло, което щях да деля със съпруга си.
Мислех за другите легла, които бяхме споделяли. Осем години по-рано, още като студенти, прекарахме нощта на двоен креват в стаята с умиращия ми дядо. Бяхме принудени да съкратим медения си месец, за да се грижим за него. Събуждахме се през няколко часа, за да му даваме лекарствата. Любовта ми към Пол стана още по-силна, когато виждах как се навежда над дядо ми и внимателно изслушва последните му молби, прошепнати едва чуто. Изобщо не си представяхме подобна сцена — с Пол на смъртно легло, толкова скоро. Преди двайсет и два месеца бяхме лежали и плакали на легло в същата тази болница, но на друг етаж, когато научихме диагнозата му. Преди осем месеца, в нощта след раждането на Кейди, лежахме прегърнати в болничното ми легло и спяхме: първият ни продължителен и здрав сън, който имах от раждането ѝ. Спомних си за нашето празно уютно легло у дома, спомних си как се влюбихме в Ню Хейвън преди дванайсет години. Тогава се изненадахме как си бяхме паснали веднага — не само психически, но и физически — и неслучайно винаги спяхме най-добре, когато телата ни бяха преплетени едно с друго. Повече от всичко на света ми се искаше и в момента да се чувства спокойно, както преди.
Час по-късно маската му бе свалена, апаратите бяха изключени и в системата му бе вкаран морфин. Той дишаше ритмично, но кратко, и изглеждаше, че се чувства добре. Попитах го дали му е нужен още морфин и той кимна — да, но не отвори очи. Майка му седна по-близо до него, а баща му отпусна ръка на челото му. Най-накрая Пол изпадна в безсъзнание.