Повече от девет часа близките му — родителите му, братята, снахите, дъщеря му и аз — стояхме до него и наблюдавахме как диша все по-слабо и по-неритмично. Очите му бяха затворени, лицето — спокойно, а дългите му пръсти лежаха отпуснато в ръката ми. Отначало родителите на Пол се редуваха да люшкат Кейди, после я поставиха в леглото и тя се сгуши до него и заспа. Стаята бе изпълнена с любов и ми напомни за всички други стаи, в които се бяхме радвали на толкова много празници и ваканции години наред. Погалих мъжа си по косата и му прошепнах:
— Моят смел паладин…
Това бе галеното име, с което го наричах. После тихо му затананиках в ухото любимата ни мелодия, която сами бяхме измислили преди няколко месеца. Основното ѝ послание бе: "Благодаря ти за любовта".
Не след дълго в стаята влязоха братовчедът и чичото на Пол, последвани от нашия пастор. Отначало си припомнихме няколко семейни шеги и забавни истории; после всички започнахме да хлипаме, докато се вглеждахме в лицето на Пол и в нашите, изпълнени с болка, лица. Всички осъзнавахме безценното време, което споделяхме, макар и с тъга: това бяха нашите последни часове заедно.
Топлите лъчи на залязващото слънце започнаха да проникват в стаята през гледащия на северозапад прозорец, докато дишането на Пол ставаше все по-тихо. Кейди потърка очи с пухкавите си юмручета, защото наближаваше времето ѝ за спане, и една семейна приятелка дойде в болницата, за да я отведе у дома. Допрях бузата ѝ до лицето на Пол: тъмните им коси стърчаха по един и същи начин, неговото изражение бе безметежно, нейното — изпълнено с любопитство, но спокойно. Любимата му дъщеря дори не подозираше, че в този момент завинаги се прощава с татко си. Тихичко запях приспивна песничка на Кейди — и на двамата, а после оставих да я отведат.
Когато се стъмни и една-единствена лампа на стената осветяваше стаята с мека светлина, дишането на Пол стана колебливо и накъсано. Цялото му тяло изглеждаше спокойно, крайниците му бяха отпуснати. Точно преди девет вечерта, с разтворени устни и спуснати клепачи, той си пое дъх, след което издиша продължително, за последен път.
Тази книга в известен смисъл е недовършена, но тя е съществен компонент от истината на Пол, от реалността, с която се сблъска той. През последната си година пишеше безспирно, вдъхновен от целта си и подтикван от безмилостното тиктакане на часовника. Започна да работи по книгата още докато бе старши резидент по неврохирургия, събуждаше се внезапно посред нощ с някоя идея и тихичко пишеше на лаптопа си, лежейки в леглото до мен; когато болестта му прогресира, работеше през следобедните часове вкъщи, водеше си записки, докато чакаше за консултация при онколожката си, разговаряше по телефона с редактора си, докато във вените му капеше химиотерапията. Където и да отидеше, винаги носеше със себе си сребристия си лаптоп. Когато върховете на пръстите му започнаха да го болят заради лечението, намерихме безшевни ръкавици, с които можеше да пише и да използва тъчпада. Всички негови консултации с лекари имаха една основна цел: да му помогнат да съхрани яснотата на ума си, която му бе нужна, за да може да продължи да пише, въпреки непоносимата умора, с която го наказваше прогресиращият рак. Той бе твърдо решен да продължи да работи.
Тази книга отразява неуморния ход на препускащото време и желанието на Пол да успее да каже всичко, което бе важно за него. Той се срещна със смъртта — изследва я, бори се с нея, прие я — и като лекар, и като пациент. Винаги бе искал да помогне на хората да разберат смъртта и да приемат своята тленност. Днес хора на четиресет години умират все по-рядко, но самата смърт си е съвсем обичайно явление. "Белодробният рак не е нещо екзотично", написа Пол в имейл до най-добрия си приятел Робин. "Той е просто трагично събитие, и то съвсем реално. [Читателите] ще могат да се поставят на моето място, ще влязат в моите обувки, ще походят малко и ще си кажат: "О, значи ето за какво ставало дума… рано или късно аз самият ще се озова тук". Струва ми се, че това е целта ми. Не възнамерявам да правя сензация от смъртта, нито искам да плаша хората, просто искам да им покажа какво ги очаква в края на пътя."
Разбира се, Пол направи много повече от това просто да им покаже своя път: той смело го измина целия.
Решението му да не извръща очи от смъртта подчертава силата на духа му — сила, която в нашата избягваща смъртта култура не почитаме достатъчно. Неговата смелост бе оформена не само от амбиция и решителност, но и от мекота, напълно противоположна на огорчението. Значителна част от живота му премина в търсене на въпроса какво прави един живот смислен и достоен за живеене и тази книга изследва точно това. Емерсън е написал: "Прорицателят винаги изрича видяното от него. Сънят му някак си бива изказан; някак си го споделя с другите с тържествена радост". Написването на книгата бе шанс за Пол, за този смел прорицател, да изрече видяното от него, да ни научи да посрещнем смъртта с достойнство.