По-голямата част от роднините и приятелите ни не се досещаха до излизането на книгата за семейните проблеми, които имахме към края на резидентурата му. Но се радвам, че той писа за тях. Те са част от нашата истина, допълнителен елемент от историята ни, частица от борбата, изкуплението и смисъла на живота ни. Диагнозата на Пол бе като лешникотрошачка, която разчупи черупката ни и ни позволи отново да достигнем до нежността и меката сърцевина на брака ни. Вкопчихме се един в друг, за да може той да оцелее физически и за да се съхраним и двамата емоционално. Любовта ни се върна към корените си, чиста, оголена, без преструвки. И двамата се шегувахме с близките си приятели, че тайната на здравия брак е някой от двойката да се разболее смъртоносно. Имаше и друга страна: и двамата осъзнавахме, че за да се пребориш със смъртоносна болест, трябва да си изпълнен с любов — да си уязвим, добър, щедър, благодарен. Няколко месеца след поставянето на диагнозата му седяхме един до друг в църквата и пеехме химна "Песен на Божия слуга" и думите му носеха за нас дълбок смисъл в това време на болка и несигурност:
Ще деля със теб и радост, и печал,
докато не стигнем края на пътя.[61]
Когато Пол научи за диагнозата си, той веднага настоя след смъртта му да се омъжа повторно. Това бе поредното доказателство колко силно копнееше да осигури бъдещето ми. Искаше за мен само най-доброто: и във финансов план, и по отношение на кариерата, и на майчинството. В същото време аз се стараех да подобря неговото настояще, да направя оставащото му време възможно най-приятно; следях за всеки нов симптом и за начина, по който се грижеха лекарите за него — това бе най-отговорната ми задача в моята собствена лекарска практика; стараех се да подкрепям амбициите му и се вслушвах в страховете му, които той ми нашепваше плахо в мрака на нашата спалня, където поне за малко се чувствахме в безопасност. Бях свидетел на това, което преживяваше, разбирах го, приемах го, утешавах го.
Бяхме неразделни — за последен път бяхме толкова близки един с друг, когато бяхме студенти в Медицинския факултет и се държахме за ръце дори по време на лекции. Сега се държахме за ръце, пъхнати в джоба на палтото на Пол, когато след химиотерапия се разхождахме навън. Той носеше зимното си палто и шапка дори след като времето се затопли.
Пол знаеше, че никога няма да остане сам и че никога няма да страда ненужно. Няколко седмици преди смъртта му лежахме в леглото ни и аз го попитах:
— Можеш ли да дишаш нормално, както съм отпуснала глава на гърдите ти?
А той отвърна:
— Само така мога да дишам.
Всеки от нас бе неразделна част от живота на другия, бяхме част от смисъла на съществуването си — за мен това бе истинска благословия.
И двамата черпехме сили от близките му, които винаги ни помагаха и ни подкрепиха в решението ни да си имаме дете. Независимо от тежкия удар, който им нанесе болестта на сина им, родителите на моя мъж бяха неизчерпаем източник на спокойствие и увереност за нас. Те наеха жилище наблизо и ни посещаваха често; баща му масажираше стъпалата му, а майка му приготвяше индийска палачинка, доса, с кокосово чътни[62]. Пол, Джийван и Суман обикновено се излежаваха на диваните в дневната и обсъждаха "синтаксиса" на футболните мачове. С жената на Джийван, Емили, бъбрехме някъде наблизо, докато Кейди и братовчедите ѝ Ив и Джеймс подремваха. В такива дни нашата дневна приличаше на малко и безопасно селце.
По-късно вечерта в същата тази дневна Пол, седнал в креслото си, щеше да държи Кейди на коленете си и да ѝ чете на глас Робърт Фрост, T. С. Елиът, Лудвиг Витгенщайн, докато аз им правех снимки.
Тези простички моменти бяха наситени с красота, изящество и дори късмет, ако изобщо можем да използваме тази дума за нашата ситуация. И все пак, да, ние се чувствахме късметлии, чувствахме се благодарни: за семейството си, за приятелския ни кръг, за всички възможности, които имахме, за прекрасната ни дъщеря, за това, че се бяхме оказали достойни един за друг и бяхме отговорили на очакванията си в тези времена, които изискват абсолютно доверие и приемане на ситуацията. Въпреки че последните години от брака ни бяха тежки и изпълнени с изпитания — понякога дори непоносими, те все пак бяха най-прекрасните и най-смислените, които бях преживявала, защото точно в това време трябваше всеки ден да балансирам между живота и смъртта, между радостта и болката; това бяха дни, в които достигнах до нови дълбини на благодарността и любовта.
62
Чътни (чатни) — вид индийско ястие, което прилича на лютеница, но в него освен зеленчуци и подправки се използват и традиционни местни плодове. — Б. пр.