Благодарение на собствените си сили и на подкрепата на семейството и приятелите си Пол посрещна с достойнство всеки стадий на заболяването си — не с излишна дързост или с необоснована вяра, че "ще пребори" или "победи" рака, а верен на самия себе си. Искрено съжаляваше за загубата на бъдещето, което бяхме планирали, но не успяхме да осъществим, и същевременно положи усилия да си създаде ново. Плака в деня, когато научи диагнозата си. Плачеше, когато гледаше надписа, който не изтривахме от огледалото в банята ни: "Искам да прекарам всичките си дни тук, с теб". Плака през последния си работен ден в операционната. Не се боеше да бъде открит, да се показва уязвим, и не се притесняваше, когато го утешаваха. Макар да бе смъртоносно болен, Пол кипеше от живот; въпреки че бе физически немощен, оставаше все така енергичен, отзивчив, пълен с надежда — не за чудотворно изцеление, а за дни — колкото и малко да му оставаха, посветени на важни цели, носещи смисъл.
Гласът на Пол в неговата книга, "И дъхът стана въздух", е силен, отличаващ се, но и някак самотен. Историята на живота му се разви по един начин, който не очаквахме, но в същото време той бе обкръжен от любов, топлина, откритост и пълна всеотдайност. Всички ние можем да бъдем различни в зависимост от времето и мястото, можем да имаме различни образи. Тук Пол се представя като лекар, пациент и като част от връзката лекар-пациент. Пише със силен глас, глас на човек, чието време изтича, глас на непримирим борец, въпреки че имаше и други отличителни черти, които не са отразени достатъчно добре в книгата. Пол притежаваше прекрасно чувство за хумор, което не личи напълно в тези страници — всъщност той бе закачливо забавен, като хлапак; освен това бе невероятно мил и нежен; и изключително много ценеше семейните и приятелските отношения.
Но това е книгата, която той написа; това е гласът, който звучеше в него в онези тежки времена; това е посланието му от това време; това е, което сътвори, когато имаше нужда да пише. Личността на Пол, която ми липсва най-много, повече дори от онзи здрав, дързък мъж, в когото някога се влюбих, е красивият, съсредоточен мъж от последната година на живота си — Пол, който написа тази книга. Да, този мъж бе крехък и раним, но не и слаб.
Пол бе горд от тази книга, която бе кулминация на любовта му към литературата — веднъж ми каза, че намира повече утеха в поезията, отколкото в Библията. Гордееше се и със способността си да превърне случилото се с него в красива и убедителна история за възможността да се живее със смъртта.
Когато през май 2013 г. Пол съобщи с имейл на най-добрия си приятел, че има рак, му написа следното: "Добрата новина е, че вече съм преживял двете Бронте[63], Кийтс и Стивън Крейн. Лошата е, че още нищо не съм написал". Неговото пътуване бе трансформация — от едно страстно призвание към друго, от съпруг към баща, и най-накрая, разбира се, от живота към смъртта, последната трансформация, която очаква всички ни.
Гордея се, че бях негов спътник в това пътуване, включително и във времето, когато писа тази книга — занимание, което му позволи да живее с надежда и да изпита тази деликатна радост от възможността да твори и да създава, за която той писа толкова красноречиво, до самия си край.
Пол бе погребан във върбов ковчег в края на една поляна в планината Санта Круз, от която се открива гледка към Тихия океан и към крайбрежието, пазещо толкова спомени — весели походи, угощения с морска храна, празненства за рождени дни. Два месеца преди смъртта му, през един топъл януарски уикенд, потопихме пухкавите крачета на Кейди в солената океанска вода на плажа отдолу. Пол не се интересуваше от това какво ще се случи с тялото му, след като умре, и бе оставил на нас да решим какво да правим с него. Мисля, че взехме правилно решение. Гробът му гледа на запад, към океана, от който го делят около десетина километра зелени хълмове. Около него — възвишения, покрити с диви треви, хвойнови дървета и жълти млечки. Докато седиш там, можеш да чуеш вятъра, чуруликащите птици, драскащите по дърветата катерици. Пол стигна дотук, следвайки своите правила, и неговият гроб му подхожда — изглежда някак суров и достоен, място, където той заслужава да бъде, място, където всички заслужаваме да бъдем. Тук често си спомням един пасаж от благословия, която дядо ми обичаше да повтаря: "Ще се изкачим до висините и ще достигнем върховете на вечните хълмове, където ветровете са студени, а гледките — величествени".
63
Всъщност сестрите Бронте са три и трите са писателки — Шарлот, Емили и Ан, но по-популярни са първите две и може би това е причината за коментара на автора. — Б. пр.