И все пак тук невинаги е приветливо. Вятърът е непредсказуем. Пол е погребан на наветрената страна на планината и ми се е случвало да го посещавам и под парещо слънце, и сред непрогледна мъгла, и в студен, проливен дъжд. Мястото може да бъде негостоприемно и умиротворено, претъпкано с хора и пусто — също като смъртта и скръбта, но във всички тези свои преображения то е красиво, и мисля, че така е редно да бъде.
Посещавам гроба често, като винаги нося малка бутилка мадейра — виното от острова, на който прекарахме медения си месец. Всеки път изливам вино на тревата за Пол. Когато родителите и братята му ме придружават, седим там известно време, разговаряме и аз галя тревата, сякаш е косата на моя съпруг. Водя Кейди преди следобедния ѝ сън и тя лежи на одеялото, загледана в реещите се над главата ѝ облаци, а пръстите ѝ стискат разсеяно цветята, които сме посадили около гроба на баща ѝ.
Вечерта преди службата в чест на Пол с роднините му и около двайсетина от най-старите и най-близките му приятели се събрахме тук и изляхме толкова много уиски, че за миг се зачудих дали няма да отровим тревата.
Когато идвам на гроба, често откривам, че оставените предишния път цветя — лалета, лилии, карамфили — са с изядени глави, вероятно от елени. Това е чудесна употреба на цветята и мисля, че на Пол би му харесала. Червеите бързо "разорават" пръстта, природните процеси следват своя ход, всеки по реда си, и ми напомнят за това, което Пол прозря и което вече съм попила дълбоко в костите си като информация: животът и смъртта са неразделими, но човек може да се справи и да намери смисъл в съществуването си въпреки това — или по-скоро, именно заради това. Случилото се с Пол е трагично, но той не допусна животът му да бъде трагедия.
Очаквах, че след смъртта му ще се чувствам опустошена и празна. Никога не съм мислила, че можеш да обичаш някого по същия начин дори след като си е отишъл, че ще продължа да изпитвам толкова силна любов и благодарност заедно с ужасната тъга и огромната болка (тя бе толкова смазваща, че се случваше да се разтрепервам и да стена под нейната тежест).
Пол го няма и ми липсва ужасно почти всяка секунда, но някак си усещам, че все още съм част от живота, който двамата създадохме заедно. К. С. Луис пише: "Смъртта не е краят на съпружеската любов, а една от нейните обичайни фази — като медения месец. Всички искаме да пренесем брака си с любов и вярност и през тази фаза".
Грижа се за дъщеря ни, поддържам отношения с роднините на Пол, издадох тази книга, работя, посещавам гроба му, тъгувам за него, гордея се с него, продължавам да живея… любовта ми продължава — все още е жива… Не очаквах, че ще бъде така.
Когато посещавам болницата, където той живя и работи като лекар и умря като пациент, си давам сметка, че ако бе жив, щеше да допринесе много като неврохирург и учен. Щеше да помогне на безброй пациенти и техните семейства в някои от най-трудните моменти от живота им — това бе предизвикателството, което го бе привлякло към неврохирургията на първо място. Пол беше — и би продължил да бъде — добър човек и задълбочен мислител. Тази книга бе нов начин за него да помогне на другите, принос, какъвто единствено той би могъл да направи. Това не прави неговата смърт и нашата загуба по-малко болезнени. Но Пол намери смисъл в борбата си.
На стр. 106 в тази книга той написа: "Невъзможно е да се постигне съвършенство, но можеш да продължиш напред, непрестанно да вървиш по права линия към него". Това е трудна, мъчителна задача, но той никога не се поколеба. Такъв бе подареният му живот и ето това направи от него. "И дъхът стана въздух" е завършена, точно както и Пол бе завършен като личност.
Два дни след смъртта му написах послание в дневника за Кейди:
"Когато някой почине, хората са склонни да говорят само чудесни неща за него. Трябва да знаеш, че всички прекрасни неща, които казват сега за баща ти, са верни. Той наистина бе толкова добър и толкова смел".
Когато си мисля за неговата цел, често се сещам за редовете от химна в "Пътешествието на пилигрима"[64]:
64
"Пътешествието на пилигрима" — много популярна в САЩ книга на религиозния писател Джон Бъниан (1628–1688). — Б. пр.