От всички загадки в нашето детство най-голямата не беше причината, поради която баща ни бе домъкнал цялото семейство в пустинния аризонски Кингман, който все пак успяхме да обикнем, а как бе успял да убеди майка ни да го придружи. Те бяха обиколили почти целия свят, на крилете на любовта: от Южна Индия до Ню Йорк и оттам — до Аризона. (Баща ни бе християнин, майка ни — индуистка, и бракът им бе забранен и от двете религии. Това довело до дълги години семейни вражди, баба ми по майчина линия така и не прие моето име — Пол — и настояваше винаги да ме наричат с второто ми име — Судхир.) В Аризона мама трябваше да се пребори с най-големия си страх — страха от змии. Дори най-малкото, най-симпатично и безобидно змийче бе достатъчно да я накара да хукне с писъци в къщата, да барикадира вратата и да се въоръжи с нещо голямо и остро: гребло, месарски нож, брадва…
Мама много се страхуваше от змии, но всъщност най-много се притесняваше за бъдещето на децата си. Преди да се преместим, по-големият ми брат Суман почти бе завършил гимназия в окръг Уестчестър — тамошните ученици обикновено постъпват в най-престижните университети. Скоро след пристигането ни в Кингман го приеха в Станфорд и той замина. Но Кингман, както скоро разбрахме всички, не беше Уестчестър. Когато майка ни разучи системата на общообразователните училища в окръг Мохаве, тя се ужаси. Според последното преброяване на населението на САЩ в Кингман живееха най-слабо образованите хора в страната. Приблизително 30 процента от учениците не успяваха да завършат средното си образование и изпадаха от училище. Почти никой не отиваше в университет и определено никой не влизаше в Харвард — стандарта за добро образование според баща ми. Търсейки съвет, мама позвъни на всички роднини и приятели от богатото Източно крайбрежие; някои ни съчувстваха, други тайно се радваха, че децата им няма да се съревновават с изненадващо лишените от възможност за добро образование братя Каланити.
Понякога нощем, лежейки сама в леглото, мама се разплакваше. Толкова бе изплашена от слабото училищно образование, което щеше да погуби децата ѝ, че отнякъде намери списъка с книги за подготовка за кандидатстване в колеж. В Индия мама се бе обучавала за физиолог, после на двайсет и три години се бе омъжила и преместила в чужда страна, където отглеждаше трима синове, и затова самата тя не бе чела много от книгите в този списък. Но бе решила да направи всичко възможно децата ѝ да получат достойно образование. Накара ме да прочета "1984", когато бях на десет години. Сексът в романа ме скандализира, но въпреки това книгата събуди у мен огромна любов към езика и желание да вникна в неговите тайни.
След нея последваха много други: "Граф Монте Кристо", Едгар Алън По, "Робинзон Крузо", "Айвънхоу", Гогол, "Последният мохикан", Дикенс, Марк Твен, Джейн Остин, "Били Бъд, морякът".
На дванайсет години започнах сам да избирам книги от списъка, а брат ми Суман ми изпращаше произведения, които се четяха в университета: "Владетелят" на Макиавели, "Дон Кихот", "Кандид", "Смъртта на Артур", "Беоулф", книгите на Торо, Сартр и Камю. Някои от тях ме впечатлиха повече от другите. "Прекрасният нов свят" на Хъксли положи основите на моята морална философия и стана тема за есето, с което кандидатствах в колежа. В него защитавах тезата, че щастието не е смисълът на живота. "Хамлет" ми помогна поне хиляда пъти да преодолея обичайните трудности на юношеството. "На неговата свенлива любима"[10] и други подобни романтични поеми подтикваха мен и приятелите ми към всевъзможни приключения. Често бягахме нощем от къщи и пеехме песента "Американски пай"[11] под прозорците на главната мажоретка на училището. (Баща ѝ бе местният свещеник, затова се надявахме, че няма да стреля по нас.) След като бях заловен да се прибирам по изгрев-слънце след подобен нощен набег, майка ми така се притесни, че ме подложи на щателен разпит относно всеки наркотик, който подрастващите биха могли да вземат. Дори не подозираше, че най-силното опияняващо средство, което бях пробвал до този момент, е томчето с романтична поезия, което тя самата ми бе връчила предишната седмица. Книгите станаха моите най-близки приятели и довереници, те бяха лещите, през които погледнах на света с нови очи.
10
To His Coy Mistress — поема от Андрю Марвел (1621–1678), английски поет-метафизик. — Б. пр.