— Сега разбрах на какво се вика живот! — възкликнах, докато набождах на вилицата си парче риба и го поднасях към устата си.
— Мъже! — Пам поклати глава, големите й зелени очи се бяха разширили учудено. — Какво не биха направили за момиче като мен. Номерът, разбира се, е да дадеш малко и да вземеш много. Те или са благодарни, или се страхуват, но и в двата случая печеля.
— А с мен как трябва да е: да бъда благодарен или да се страхувам?
Тя поднесе парче омар към устата си и отвърна:
— Просто си остани вълнуващ.
— Ще го запомня.
Хвърли ми бърз поглед.
— Чудесно е, нали?
— Със сигурност. — Ядохме мълчаливо известно време, после попитах: — Бърни няма да се върне до два дни, нали?
— Виж, Джек, хайде да забравим за Бърни. Нека се забавляваме. Става ли?
Но аз бях неспокоен. Преди да напусна летището, бях говорил с Тим. Пам бе казала, че ще ме вземе в 20:00 ч., така че имах време да се избръсна, да взема душ и да пийна едно питие. Тим се бе върнал в къщичката си в 19:25 ч. и се бе отбил при мен.
— Намери ли, каквото ти трябваше? — попита той. Изглеждаше смъртно изморен, потен и мръсен.
Усетих как ме загриза съвестта.
— Имах посетителка. Не ми остави нито миг свободно време.
— Пам ли имаш предвид?
— Точно така.
Той се ухили.
— Ама че момиче! Знаех, че ще те хване, но не и толкова бързо.
— Тази вечер ще излизам с нея.
Тим хвърли поглед към питието в ръката ми.
— Едно такова няма да ми се отрази зле.
— Влизай. Тя със сигурност ще закъснее.
Сипах му голямо уиски със сода и много лед.
— Що за човек е тя? — попитах и му подадох чашата. — Местната курва?
— Тя е приятелката на Олсън.
Това ме потресе.
— Нали знаеш, че Бърни…?
— О, разбира се. На него не му пука, че тя спи, с когото й падне. Харесват се. Единственото нещо, което не правят, е да спят заедно.
— За Бога! Ако знаех, нямаше да я докосна! Няма да изляза довечера с нея, щом е момичето на Бърни.
Тим отпи жадно, след което избърса устата си с опакото на ръката.
— Ако не го направиш ти, ще се намери някой друг. Но не си мисли, че става дума за нещо повече от чукане, Джек. Тя е момичето на Бърни. Има нужда от секс, а Олсън не може да й го даде, така че я оставя да се забавлява. Това не е тайна — знае го тукашният персонал, както и половината Перъдайс сити, предполагам. Само не я приемай на сериозно. — Той довърши питието си, остави чашата на масата и тръгна към вратата. — Ще си взема душ и ще седна пред телевизора. — Погледна ме и се усмихна: — Животът е дяволски странно нещо, нали?
Но сега Бърни ми тежеше на съвестта.
— Виж, Пам — рекох, но изчаках келнерът да отнесе чиниите ни. — Тим ми каза, че си момичето на Бърни. Той е най-добрият ми приятел. Това ме притеснява.
— О, за Бога! Нали ти казах: имам нужда от това? Бърни няма нищо против. Ще спреш ли да говориш по този въпрос? Повтарям ти: Бърни знае каква съм и няма нищо против.
Келнерът ни донесе „Торнедо Росини“ с листа от артишок и картофи.
— Изглежда превъзходно, нали? — рече Пам. — Ммммм! Обожавам да се храня тук!
— Не може да не му пука — настоях аз. — Искаш да кажеш, че той те обича и ти го обичаш?
— О, млъкни! — Гласът й беше тих и внезапно се ожесточи. — Вземай онова, което ти се дава, и бъди благодарен.
Предадох се. Обещах си от този момент нататък да не я докосвам. Това беше дяволска ситуация! Бърни… човекът, на когото се възхищавах най-много, а ето че бях чукал момичето му.
Загубих апетит. Колкото и вкусен да беше стекът, сега ми беше трудно да го ям. Огледах ресторанта, докато само ровех из храната в чинията си. Настъпи внезапна суматоха, а Хенри полетя по пътеката към входа. Видях висок мъж с масивно телосложение, на около шестдесет години, да влиза откъм полумрака в приглушената светлина на ресторанта. Никога не бях виждал подобен човек. Ако се съдеше по начина, по който вървеше, той очевидно беше обратен. Дебелото му лице с огромен нос ми напомняше за недружелюбен делфин. Върху явно напълно плешивата си глава носеше отвратителна оранжева перука, сложена малко накриво. Беше облечен с жълт като лютиче ленен костюм и пурпурна риза с жабо. Гледката беше невероятна и единствена по рода си.
— Виж тоя тип — рекох, щастлив да променя разговора. — Кой може да е?
Пам погледна към пътеката.
— Това е Клод Кендрик. Собственик е на най-модната, най-скъпата и най-доходната галерия в града.