— Още не знам. Може би. Един приятел иска да отида в Перъдайс Сити, Флорида, във връзка с една възможност да започна работа.
— Перъдайс Сити?
— Да… близо е до Маями.
Той сложи стековете в чинии.
— Това е доста далеч оттук.
— Можеше да е и по-далече.
Отнесе чиниите в дневната и известно време се хранихме мълчаливо. После рече:
— Джонсън иска да продаде гаража си. За теб това може да се окаже прекрасна възможност. Аз ще вложа капитала.
Погледнах го: самотен старец, който отчаяно се опитваше да ме задържи. За него щеше да е повече от потискащо да живее в тази подобна на кутийка къщичка сам, но какъв щеше да е този живот за мен? Той си беше изживял неговия, а аз исках да живея моя по свой начин.
— Това е идея, татко. — Не го погледнах, а насочих цялото си внимание към стека. — Но първо ще видя каква е тази работа.
Той кимна.
— Разбира се.
Спряхме дотук. Той се върна в банката за следобедната част от работния си ден, а аз легнах на леглото и се замислих. Петнадесет хиляди долара! Може и да беше тежка, но никоя работа не е прекалено тежка, щом плащат толкова пари.
Докато лежах така, мислите ми се върнаха към миналото. Сега бях на двадесет и девет години. Бях квалифициран самолетен инженер. Нямаше нещо, което да не знам за чарковете на самолетите. Бях имал добре платена работа в „Локхийд“, преди да ме вземат в армията. Прекарах три години при полковник Олсън, грижейки се за самолета му, и сега, когато се бях върнал в скучното си градче, знаех, че рано или късно отново ще продължа кариерата си. Бедата ми беше, казах си, че армията ме развали. Нямах особено желание отново да започна да живея живота, в който сам трябваше да мисля за себе си и да се съобразявам с конкуренцията. В армията ми беше добре. Парите не бяха малко, момичетата бяха отзивчиви и бях свикнал с дисциплината. Но петнадесет хиляди годишно може би щяха да вдигнат завесата към начина на живот, който исках да водя. Тежка работа? Е, рекох си, докато се пресягах към цигарите, би трябвало да е дяволски тежка, за да напусна при тези пари.
Бавно отминаха два дни, после получих дебел плик от Олсън. Пристигна, когато баща ми тръгваше за банката. Той дойде до стаята ми, почука на вратата и влезе. Току-що се бях събудил и се чувствах ужасно. Бях прекарал наистина тежка нощ. Вечерта заведох Сузи Досън в нощния бар и се натряскахме до смърт. После до 3:00 ч. се въргаляхме на едно запустяло място, някак си я отведох до дома й, след което успях да се довлека до вкъщи и да си легна.
Примигнах към баща си, чувствайки се така, сякаш главата ми ще се пръсне. Виждах двойно, от което си направих извода колко фиркан съм бил. Изглеждаше ми много висок, много слаб и много изморен, но онова, което направо ме уби, беше, че го виждах двоен.
— Здрасти, татко! — рекох и се насилих да седна.
— Пристигна писмо за теб, Джек — каза той. — Надявам се, че е онова, което чакаш. Трябва да вървя. Ще се видим на обяд.
Взех дебелия плик.
— Благодаря… Приятна сутрин. — Това беше единственото, което можах да отвърна.
— Все едно и също е.
Останах да лежа неподвижен, докато не чух външната врата да се затваря, после разкъсах плика. В него имаше билет за първа класа до Перъдайс Сити, петстотин долара в брой и кратка бележка, която гласеше:
Ще те чакам на летището. Бърни
Погледнах парите, разгледах самолетния билет. Петнадесет хиляди долара годишно! Въпреки ужасното си главоболие и усещането, че съм пресушен, ударих с юмрук във въздуха и извиках: „Ура!“
Когато минах през бариерата, която водеше към разкошното фоайе на летището на Перъдайс Сити, го забелязах, преди той да ме е видял.
Човек не можеше да сбърка високата му, слаба фигура, но имаше и промени.
После той ме зърна и слабото му лице грейна в усмивка. Не беше широката, дружелюбна усмивка, която пазеше специално за мен във Виетнам, а циничната усмивка на човек, преживял много разочарования, но все пак си беше усмивка.
— Здрасти, Джек!
Здрависахме се. Ръката му беше топла и потна — толкова потна, че скришом избърсах дланта си в панталона.
— Здравейте, полковник! Толкова време мина…
— Така е. — Погледна ме. — Престани да ме наричаш „полковник“, Джек. Казвай ми Бърни. Изглеждаш добре.
— И вие също.
Сивите му очи ме огледаха от горе до долу.
— Това е добра новина. Е, хайде. Да се махаме оттук.
Минахме през многолюдното фоайе и излязохме навън под горещото слънце. Докато вървяхме, го огледах. Беше облечен с тъмносиня фланелена риза, бял ленен панталон и скъпи сандали. До него изглеждах направо дрипльо с кафявия си летен костюм и протритите обувки.