Чуха ме. Онзи отзад се обърна. В ръката му блесна брадва. Устата му се изкриви, откривайки зъбите му и той се хвърли към мен.
Стрелях с томпсъна и голата му гръд се превърна в кървава каша. Другият индианец пусна Вики, обърна се, ръката му потърси ножа, но в този момент аз го прострелях в главата.
Отидох до нея, обърнах я и видях, че беше в безсъзнание. Сложих я на рамо, взех томпсъна и подхванах дългото, бавно, дяволско промъкване обратно към черния път.
Докато залитах, чух бръмченето на хеликоптер над главата си. Спрях под прикритието на едно дърво, докато отмине и после продължих.
Когато стигнах пътя, сърцето ми биеше ускорено и се бях запъхтял. Положих я нежно на земята. Очите й се отвориха.
— Няма нищо — рекох. — Ще се измъкнем оттук.
Тя погледна невиждащо към мен, после очите й се затвориха.
Седях до нея, сложил автомата до себе си, ослушвах се и чаках.
След повече от половин час чух да приближава камион. Изправих се и застанах край пътя. Камионът се появи. Караше го дебел мексиканец. Машината летеше ръмжейки по черния път и вдигаше облак червен прах.
Стъпих на пътя и махнах на шофьора. Той ми хвърли един поглед и ускори. Ако не бях отскочил встрани, щеше да ме прегази.
Камионът изчезна сред праха и аз изпсувах след него, но не можех да обвинявам шофьора. Така, както изглеждах, имаше пълно основание да не спре.
Върнах се в джунглата и намерих дълъг, счупен клон. Замъкнах го и го сложих напречно на пътя, така че блокирах три четвърти от него. Следващият камион, който минеше, щеше да бъде принуден да спре.
Върнах се там, където бях оставил Вики. Тя седеше и изглеждаше замаяна.
— Добре ли си? — попитах, привеждайки се над нея.
— Какво стана? Сигурно съм изгубила съзнание.
Разбрах, че не знаеше, че е била в ръцете на двама индианци. Не беше сега моментът да й го казвам.
— Блокирах пътя. Следващият камион ще трябва да спре. Ще се качим на него.
— Любопитна ще е физиономията, която ще направи шофьорът, когато ни види. — Вики се изкиска пресилено. — Помогни ми да стана.
— Стой там и си почивай.
Тя вдигна поглед към мен.
— Бива си те — рече. — Нямаше да оцелея без тебе. Направих й знак с ръка.
— Задава се камион. — Вдигнах я на крака. — Можеш ли да стоиш?
— Да. — Тя ме бутна настрана и закуцука към края на тревата.
Камионът се появи пред погледите ни, като се движеше бързо. Шофьорът забеляза запречилия пътя клон и натисна спирачките. Изсвистяха гуми и камионът спря.
Шофьорът — строен мъж на средна възраст с килнато назад опърпано сомбреро и с мръсни бели дрехи, изскочи от кабината.
Когато започна да издърпва клона от пътя, понечих да тръгна към него, но Вики ме спря.
— Аз ще се оправя с него. Гледай да не види автомата.
Преди да успея да я спра, тя закуцука по пътя. Мексиканецът я зяпна, после тя заговори свободно на испански и аз разбрах защо бе предпочела да отиде вместо мен.
Той стоеше, слушаше, после кимна, а накрая се усмихна. Тя се обърна и ми махна. Поколебах се само миг, после изоставих томпсъна и излязох на пътя. Мексиканецът опули очи, кимна и погледна към Вики сякаш за потвърждение, след което започна да изтегля клона от пътя.
— Казах му, че сме се загубили в джунглата — измърмори бързо Вики. — Той отива в Сисал. Няма нищо против да ни закара.
Помогнах на мексиканеца да махне клона, после всички се качихме в кабината. Тя седна до него и докато той караше, си говореха на испански.
След около двадесет минути чух над нас хеликоптер и съжалих, че съм оставил томпсъна, но знаех, че щях да изкарам акъла на мексиканеца, ако беше видял автомата. Хеликоптерът отмина.
Вики се обърна към мен.
— Той има плантация за кафе — рече тя. — Ще ни закара там. Има и телефон.
Облегнах се назад и се загледах в черния път, който се виеше пред нас. Мексиканецът, като се наклони напред и се тупна в гърдите, ми съобщи, че името му е Педро, след което продължи да говори с Вики.
Възхитих се на духа й да поддържа разговор с този мъж, знаейки, че е изтощена до краен предел, но очевидно тя черпеше отнякъде скрити сили, за да омайва Педро.
След още двадесет минути камионът сви от пътя и се затръска по тясна пътека, която водеше към кафеена плантация. Педро спря пред дълга и тясна сграда с тънък покрив. Виждах неколцината индианци, които работеха в плантацията. Едно равно парче земя точно пред сградата беше покрито със сурови зърна кафе. Двама индианци ги разбъркваха с гребла.