Седях в едно кресло до отворения прозорец, който гледаше към пристанището за яхти на Перъдайс Сити. Джексън и Лукас си придърпаха столове и Джексън ме попита как съм.
Отвърнах му, че се оправям.
— Мистър Крейн, имаме нужда от възможно най-обширна информация за катастрофата — продължи Джексън. — Какво се случи? Не бързайте: разкажете ни всичко от самото начало.
— Бих искал и аз да зная — рекох с каменно лице. — Всичко стана толкова неочаквано.
Лукас се обади със студен глас:
— Вие сте авиоинженер. Нали не греша?
Кимнах.
— И не знаете какво е станало?
— Звучи глупаво, нали? Но това е истината. Бях в кухнята и приготвях нещо за хапване, когато полетяхме надолу. До този момент всичко работеше добре. Бях отхвърлен от мястото си, главата ми се удари в отворената врата на хладилника и загубих съзнание.
Последва дълга пауза, през която двамата ме гледаха и аз също ги гледах.
— Приготвяли сте нещо за ядене? — Джексън наклони дебелото си тяло напред. — Но, мистър Крейн, разбрах, че тримата сте вечеряли стекове преди полета.
Много си хитро, копеле такова, помислих си и рекох:
— Точно така, но Олсън нещо беше неспокоен. Не изяде стека си. — Това можеше да бъде доказано. — После огладня и ме помоли да му направя сандвич. Точно когато се занимавах с това в кухнята, стана катастрофата.
— Искате да кажете, че докато самолетът не е полетял надолу, не сте имали представа, че нещо не е наред? — попита Лукас. — Ърскин е съобщил по радиото, че двигателите горят. Не го ли знаехте?
Погледнах го глупаво и озадачено.
— За първи път чувам това. Всичко, което знам, е, че бях отхвърлен през кухнята и загубих съзнание. — След като никой от тях не продума нищо, продължих: — Следващото нещо, което видях, беше, че падаме в морето. Някак си намерих мисис Есекс и я измъкнах през аварийния изход. Самолетът се беше счупил. Наоколо плаваха парчета от него. Хванах се за едно от тях и придържах мисис Есекс на повърхността. Видях как самолетът потъна. — Опитах се да не изглеждам смел. — Трудно беше, но стигнахме до брега.
Настъпи мъртва тишина. Нито един от двамата дори не се престори, че ми вярва.
Джексън каза така, сякаш устата му беше пълна с лимонов сок:
— Същото твърди и мисис Есекс.
Усмихнах му се.
— Щом мисис Есекс твърди, че това е, което се е случило, и аз казвам същото, значи наистина е така.
Отново последва дълга пауза, после Лукас рече:
— Тук имам карта, мистър Крейн. Бихте ли посочили къде стана катастрофата?
— Съжалявам. Изглежда не сте ме слушали внимателно — отвърнах. — Казах ви, че когато стана катастрофата, правех сандвич. Олсън не съобщи ли на въздушния контрол местонахождението си?
— Значи не можете да ни помогнете да открием останките?
— Съжалявам.
— Не можете ли да предположите къде е била повредата? Ърскин е казал, че двигателите горят и пожарогасителите не работят. Защо според вас се е случило това?
Бях сигурен, че ще ми зададат този въпрос и се бях приготвил за него. Впуснах се в професионални дрънканици и Лукас ме слушаше с каменно лице. Не го убедих, нито пък себе си, но Джексън не изпускаше дума, а единствено той ме тревожеше.
— Ако бях в кабината, когато двигателите са се запалили, и бях успял да видя показанията на приборите, можеше да съм много по-полезен — завърших аз, — но бях в кухнята и правех сандвич.
Лукас ми даде карта на Мексиканския залив.
— Не можете ли да ни покажете къде приблизително стана катастрофата?
Погледнах картата и вдигнах рамене.
— Може би на петдесет мили от Пресаго. Не знам. С мисис Есекс бяхме в морето около дванадесет часа и приливът ни изхвърли. Възможно е да са били шестдесет мили… вашето предположение едва ли ще е по-неточно от моето. Просто не знам.
Той сгъна картата и я сложи в джоба си.
— Наши хеликоптери търсят следи от катастрофата. Засега докладите са отрицателни.
— Ако търсят достатъчно дълго, ще открият самолета и тогава, ако намерите черната кутия, ще разберете как е станало.
Те се изправиха, гледайки ме втренчено, после Джексън каза:
— Мистър Крейн, мистър Есекс иска да ви види. Ще ви взема оттук утре в десет сутринта.
— Добре.
Никой от тях не ми подаде ръка. Лукас ме изгледа продължително и аз отвърнах на погледа му, но Джексън изкриви лицето си в усмивка. Щом Лейн Есекс искаше да ме види, за него все още бях момче с късмет.