— Разбира се. — Погледна часовника си. — И без това е време да тръгвам.
Той ме откара обратно до работната площадка и излезе от джипа.
— Вземи колата, Джек. Няма да имам нужда от нея този следобед. Разгледай. Готов съм да чуя всякакви предложения.
Чувствайки се като глупак, подкарах край мъжете, които вече бяха започнали да работят, отминах изравнената земя и стигнах до гората. Там оставих джипа и продължих пеша.
Петдесетина негри режеха дърветата с електрически триони. Погледнаха ме с безразличие, после един от тях — едър, добродушен мъжага, ми махна да се отдалеча.
— Не е много безопасно да се мотаеш насам, братле — рече ми той. — Дърветата валят като дъжд. Отдалечих се, излязох от гората и се запътих под горещото слънце към мястото, където взривяваха. Отново ме предупредиха, че трябва да стоя настрана. Както ми беше казал О’Брайън, работата вървеше с пълна пара. Имаше достатъчно машини, достатъчно хора и достатъчно експлозиви, за да направи пистата за шест седмици.
Тръгнах надолу по стръмна пътечка, която водеше към поточе, доста отдалечено от работната площадка, седнах на една скала, запалих цигара и се замислих.
В едно нещо бях сигурен: тук нямаше никаква работа за мен, щом всичко се ръководеше от О’Брайън. Така че защо Олсън ме беше извикал? Защо ми плащаше 3750 долара от собствения си джоб, за да се шляя наоколо, след като вероятно знаеше, че О’Брайън ще се справи с работата навреме? Какво се криеше зад всичко това? Сега бе заминал за Ню Йорк. Казал бе, че ще се върне след три дни. Междувременно аз какво щях да правя? Първото ми желание бе да се върна у дома, като му оставя писмо, в което да му обясня, че не виждам с какво бих могъл да бъда полезен, но бързо се отказах от тази идея. Не исках отново да се върна в онази малка скучна къщурка и отново да бъда там, където нищо не се случваше. Реших да чакам Олсън да се върне и тогава да изясня нещата с него. Междувременно ми хрумна да напиша доклад за това, как напредва строежът на пистата, само за да му покажа, че се опитвам да заслужа парите, които ми плаща.
Върнах се на работната площадка и заварих О’Брайън да се занимава с някакъв развален булдозер. Когато ме видя, тръгна към мене.
— Виж, Тим. — Трябваше да крещя, за да надвикам шума на останалите булдозери. — Струва ми се, че всичко е наред. Разбира се, че пистата ще бъде завършена за шест седмици. С бързината, с която работите, може да бъде готова и за пет.
Той кимна.
— Но трябва да правя нещо, за да заслужа парите си. Имам нужда от тях. Мога ли да видя бележките ти, така че да приготвя доклад за Олсън? Имаш ли нещо против?
— Не, Джек. Това не е проблем. Иди в бунгалото ми. В най-горното ляво чекмедже на бюрото ми ще намериш всичко, което искаш. Няма да идвам с теб. Трябва да оправя тази машина.
— Оценявам жеста ти. — Направих пауза и после продължих. — Докладът, който ще напиша, вероятно ще ме остави без работа, но такъв ми бил късметът. Смятам да заявя, че не мога да направя нищо по-добро от онова, което ти вършиш в момента.
Той ме погледна, усмихна се, после ме потупа по ръката.
— Ти го каза. Вече двадесет години правя писти. Ще се видим довечера. — И ме остави, като се върна при разваления булдозер.
Качих се в джипа и поех обратно към бунгалата. Потях се. Следобедното слънце припичаше жестоко и за мен беше облекчение да вляза в поддържаното с климатична инсталация бунгало на О’Брайън. Спрях изненадан на прага.
В едно от креслата се беше излегнало русо момиче. Беше облечено с червен клин и разкопчана до пъпа бяла блуза, под която нямаше нищо, освен тежките й гърди. Косата й падаше до раменете като водопад от златиста коприна. Беше на около двадесет и пет, с тясно, скулесто лице и големи зелени очи. Тя беше най-сексапилната жена, която бях виждал, откакто се помнех.
Погледна ме студено и после се усмихна. Зъбите й бяха бели като вътрешната ципа на портокал, а устните й — блестящи и чувствени.
— Здрасти! — рече тя. — Знаете ли къде е Тим?
Пристъпих навътре в помещението и затворих вратата.
— Той е на работната площадка.
— О! — Тя направи лека гримаса, после размърда закръгленото си тяло. — Надявах се да го заваря. Този човек само работи!
— И аз така мисля.
Добре, признах си, тя ме възбуждаше. Момичетата в забравеното ми от Бога градче по нищо не приличаха на нея.
— Кой сте вие? — попита тя, усмихвайки се.
— Джек Крейн. Новият ръководител на строежа на пистата. А вие коя сте?