Николай Райнов
И лъжа и истина
Ирландска приказка
Срещнали се двама лъжци. Почнали да се надлъгват. Тоя каже една лъжа, оня — десет. Единият каже брадата лъжа, другият — опашата. Разбрало се, че и двамата са изкусни: единият не ще може да надлъже другия. Тръгнали да дирят трети лъжец, за да се надлъгват с него. Но макар че доста хора лъжат — майсторите лъжци са голяма рядкост. Те се срещат рядко дори и между ловците.
Цели три години ходили тия двама лъжци да си търсят трети другар, еднакво опитен, ако не и по-опитен от тях. Чули най-сетне за някого си, който се казвал Даниел и живеел в една пуста воденица. Всички казвали за Даниел, че е голям лъжец, цар на лъжците по света. Отишли при него. Обяснили му защо са дошли.
— Сбъркали сте — рекъл им Даниел равнодушно. — Име ми е излязло. Аз не лъжа никога.
— Тъй ли? — викнали разочаровано двамата лъжци. — Че защо тогава всички те смятат за страшен лъжец? „С Даниел не можете се надлъгва — казваха ни мнозина. — Него и самият дявол не може да надлъже; три пъти се е надлъгвал Даниел от пустата воденица с дявола, четири пъти — със синовете му, и седем пъти — с внуците му: и все той е печелел облога.“ Защо говорят тъй?
— Ще ви кажа защо. Защото аз лъжа хората, че лъжа. А всъщност никога не лъжа.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че говоря истината, а хората я смятат за лъжа.
— Че как може тъй!
— Ей тъй, може! За мене истина, за тях лъжа. За мене лъжа, за тях истина. Понякога истината е по-невероятна и от най-голямата лъжа. Ако искате, да ви разкажа една такава истинска случка.
— Разкажи, разкажи!
Даниел бил стар човек, с червен нос. Той пушел лула и броел броеници. Поразровил огъня в огнището, сложил в пепелта десетина картофа, заровил ги, па почнал да разказва случката:
— Това стана през една лятна нощ. Оттогава минаха много години. Може да сте чували, че на младини обичах да си попийвам. Бяхме се събрали другари. Сръбнахме си доста, повеселихме се, потанцувахме, попяхме и накрай се разделихме. Тръгнах си за дома. Трябваше да мина по брега. Това беше за мене малко опасно, защото — да си призная — клатушках се.
Вървях аз и си казвах:
— Дръж се, Даниеле! Дръж се на краката си, братко, че ако паднеш — жена ти ще получи твоя труп от рибарите в торба.
Тогава — може да не знаете това — аз бях вече женен и живеех със съпругата си много добре, ако се не вземе предвид това, че се побивахме от време на време. Но туй се случва във всяка почтена къща.
Беше много хубава лятна нощ. Като изгрели ония ми ти звезди — да гледаш, да се ненагледаш. Вървя си аз и гледам звездите. По едно време кракът ми се подхлъзва някак и — буууух! — право във водата. „Дявол да го вземе! — рекох. — Виж, каква излезе тя! Пиши ме удавен!“
Но, разбира се, бай ви Даниел не се оставя току-тъй да глътне вода. Почнах да плувам. Плувах, плувах, плувах, дълго плувах. И колкото повече плувам, по-големи сили усещам.
— Чудна работа! — казвам си. — Уж човек се уморява от много движение, а с мене става тъкмо обратното. Нищо! Толкова по-добре. Дано успея да се спася някак си.
И знаете ли, че успях? Добрах се до един остров и излязох на суша. Слава Богу! Олекна ми. Ала накъде да вървя сега? Скитах се нагоре-надолу, дано намеря някакво средство да се завърна вкъщи. Но — нали беше тъмно — попаднал съм на тресавище. Почнах да потъвам, като в катран. А месечината свети на небето и не дава пет пари за това, че бай ви Даниел потъва. Озърнах се на север и на юг, после — на изток и на запад, след това — на всички страни, но не видях средство за спасение. Около мене навсякъде блато.
Почнах да надавам викове. Кой ще те чуе? Почнах да се въртя, дано се измъкна. Колкото повече се движа, толкова по-надълбоко затъвам. Страшно нещо, ви казвам! Да ви не дава Господ! Сърцето ми замря в гърдите от страх. Кръвта ми се съсири в жилите. Значи тук ще се мре. И то от такава проклета смърт! Да се бях удавил поне в морето!
По едно време напипах един голям камък и седнах на него. Заскубах си косите от отчаяние. Запроклинах съдбата си. В това време изведнъж притъмня. Месечината се скри. Погледнах нагоре: между мене и месечината се движеше нещо черно и голямо, но не можах да разбера какво е. И ето че това огромно нещо се спусна надолу. То стигна до мене и ме погледна право в очите. Чак тогава познах, че е исполински орел.
— Как си, Даниеле? — запита ме орелът.
Аз се зачудих, че орел — колкото и да е голям — може да говори с човешки глас.
— Благодаря, орльо — рекох. — Както ме виждаш, попаднал съм всред тресавище и се чудя как да се измъкна. Не можеш ли ми помогна?
Орелът не побърза да отговори. Той помълча малко, па ме запита: