— Сигурна съм. Но ми се струва, че се е опитвал да се прикрие. Да те заблуди.
Момичето я изгледа отчаяно.
От кого ли се страхуваше толкова?
— Първо, Тами, да те уверя, че ще те защитим. Който и да те е нападнал, няма да те доближи повече. Ще наредя един полицай да пази пред вратата ти. А друг ще бди около дома ти, докато не заловим престъпника.
В очите на Тами проблесна облекчение.
— Помисли си — да не би да е някой ухажор? Ти си красиво момиче. Обзалагам се, че трябва много да внимаваш.
Тами й отвърна с предпазлива усмивка. Остана доволна от комплимента.
— Някой да те е преследвал?
Девойката се поколеба.
Близо сме… Много близо.
Ала Тами се отдръпна.
— Не.
Данс също се отказа.
— Имаш ли проблеми с някой роднина?
Нищо чудно. Беше проверила. Родителите й бяха разведени след дълга съдебна битка и по-големият й брат живееше отделно. Чичо й имаше досие за домашно насилие.
Погледът на Тами обаче красноречиво говореше, че зад нападението едва ли стоят близките.
Данс продължи да опипва почвата.
— Някой, с когото си пишеш в интернет? Онлайн събеседник? Случва се често напоследък.
— По-скоро не. Не сърфирам много из интернет. — Тами сключи пръсти — същото като да кършиш ръце.
— Съжалявам, че ти досаждам. Просто е важно да не позволим да се повтори.
Тогава Данс забеляза нещо. Сякаш я зашлевиха. В очите на момичето зърна дълбоко разбиране — веждите й се повдигнаха леко, устните се разтвориха незабележимо. Значи и Тами се опасяваше нападението да не се повтори. Понеже беше разбрала за полицейската охрана, навярно смяташе, че нападателят заплашва и другиго.
Момичето преглътна. Очевидно навлизаше във фазата на отрицанието, когато защитната броня става непробиваема.
— Не го познавам. Кълна се.
Клетвата издайнически говореше: „Лъжа!“ Момичето сякаш тръбеше: „Искам да кажа истината, но ме е страх.“
— Добре, Тами, вярвам ти — отвърна Данс.
— Много съм изморена. Не искам да говоря повече, преди да дойде мама.
— Разбира се, Тами — усмихна се Катрин. Стана и й подаде визитката си. — Обади се, ако си спомниш още нещо. Каквото и да е.
— Съжалявам, че не можах да помогна.
Тами сведе разкаяно очи. Данс разбра, че момичето неведнъж е прибягвало до фалшиво смирение, за да предизвика съжаление. Техниката, примесена с деликатен флирт, сигурно върши чудеса с баща й и приятелите й; жените обаче са неподатливи.
Данс обаче реши да отстъпи.
— Напротив, разговорът беше много полезен. Такъв ужас си преживяла, скъпа! Почивай си! Пусни си някой сериал. — Кимна към телевизора. — Отпускат.
Катрин излезе от стаята и се замисли, че до час-два може би щеше да изтръгне истината от момичето. Ала не бе сигурна — Тами изглеждаше наистина ужасена. А и колкото и талантливи да са разпитващите, понякога събеседниците им просто отказват да споделят какво знаят.
Не че имаше значение. Катрин Данс смяташе, че е научила всичко необходимо.
От точка А към Б до В…
6.
Във фоайето на болницата Данс се обади от телефонния автомат — мобилните бяха забранени — и нареди да поставят охрана пред стаята на Тами Фостър. После тръгна към рецепцията и помоли да повикат майка й.
След три минути Еди Данс изненада дъщеря си, появявайки се не от кардиологичното отделение, а откъм интензивното.
— Здрасти, мамо.
— Здравей, Кейти — отвърна едрата жена с къса прошарена коса и очила с кръгли рамки. На врата й висеше собственоръчно направен от раковина и нефрит гердан.
— Чух за нападението. Момичето с колата. Горе е.
— Знам, току-що говорих с нея.
— Ще се оправи. Така говорят. Как мина срещата сутринта?
— Възникна проблем — намръщи се Катрин. — Защитата пледира да се прекрати делото заради имунитет.
— Не ме изненадва — хладно отвърна Еди. Тя винаги изразяваше мнението си. Познаваше заподозрения и се разяри, когато научи какво е извършил. Данс разчете ясно гнева по застиналото изражение и бледата усмивка на майка си. Тя никога не повишаваше глас, но очите й бяха в състояние да те изпепелят.
Данс си спомни как като малка си мислеше, че майка й може да убива с поглед.
— Но Ърни Сийболд няма да се откаже.
— Как е Майкъл? — Еди Данс открай време харесваше О’Нийл.