Думите на Еди ясно обобщаваха случилото се между тях в последните дни. Проблемът не беше, че си е тръгнала набързо от съда. А доста по-дълбок.
— Не съм се съмнявала в теб, мамо, наистина — заекна Данс.
— О, и това го казва експертът по кинесика! — усмихна се Еди. — Който разпознава всички лъжливи сигнали.
— Мамо…
— Кейти… Мислеше си, че е възможно да съм убила Хуан.
Данс въздъхна. В душата й зейна празнота. С треперещ глас каза:
— Може би, мамо. Но обичта ми към теб не намаля. Нито уважението. Но, да, права си.
— Лицето ти онзи ден в съда, когато определиха гаранцията… Разбрах, че се чудиш дали съм виновна.
— Съжалявам, мамо — отрони Катрин.
Еди направи нещо съвсем необичайно. Разтърси я за раменете. С всички сили.
— Не смятай да се извиняваш — сряза я грубо майка й.
Данс примигна и отвори уста.
— Мълчи, Кейти. Слушай. Цяла нощ не мигнах. Преследваше ме съмнението в очите ти, подозрението… Остави ме да довърша. Цяла нощ стоях будна, разярена, обидена. Но накрая разбрах нещо важно. И се почувствах много горда. — Топла — също тъй необичайна — усмивка грейна на лицето й и смекчи острите й черти. — Много горда.
Данс се намръщи.
— Знаеш, Кейти, че родителите винаги се съмняват дали са успели да възпитат добре децата си. Убедена съм, че и ти си го изпитвала.
— О, по десет пъти на ден.
— Надяваме се, молим се, че даваме на децата си необходимото — способности, воля, смелост. Нали до това се свежда всичко. Не да се борим вместо тях, а да ги подготвим да устояват в собствените си битки. Да ги научим да мислят критично, самостоятелно. — По страните на Данс се стичаха сълзи. Майка й продължи: — И когато видях как се двоумиш и обмисляш случилото се, разбрах, че съм успяла. Напълно. Не съм отгледала слепец. Предразсъдъците заслепяват, омразата — също. Но и любовта и предаността. А ти търсеше истината. — Еди се засмя. — Беше на погрешен път, разбира се. Но не мога да те виня за това.
Прегърнаха се.
— Е, залавяй се за работа — каза Еди. — Връщай се в Бюрото. Още съм ти обидена. Но след ден-два ще ми мине. Ще пообиколим магазините и ще вечеряме в „Казанова“… за твоя сметка, Кейти…
46.
Катрин Данс се върна в кабинета си в Бюрото и написа окончателното становище по случая.
Отпи от кафето, което й донесе Мериелън Кресбах, и прегледа розовите бележки с търсилите я, оставени от асистентката до чинийка с голямо парче кекс.
Телефонът й изжужа. Съобщение от Майкъл О’Нийл:
„К. Съдията в Лос Анджелис ще се произнесе след няколко часа. Продължавай да стискаш палци. Много съм ангажиран, но скоро ще поговорим.
Катрин допи кафето, принтира доклада за Овърби и се запъти към кабинета му.
— Ето становището, Чарлс.
— А! Добре! Изненадваща развръзка.
Изчете набързо доклада. Данс забеляза спортна чанта, тенис ракета и малък куфар зад бюрото му. Беше късен петъчен следобед. Лято. Явно беше решил да тръгне на екскурзия направо след работа.
Забеляза и леко хладното му изражение, явно още не бе преглътнал разправията й с Хамилтън Ройс.
Очакваше с нетърпение сблъсъка.
— И последно, Чарлс. За Хамилтън Ройс.
— Какво? — вдигна той поглед и приглади доклада й.
Обясни му какво е разкрил Ти Джей за мисията на омбудсмана — да спре блога не за да предпази жертвите, а за да не компрометира държавника, делил трапеза с бизнесмена, планирал да строи ядрена централа.
— Използвал ни е, Чарлс.
— Аха. — Овърби потупваше с пръсти по купчина документи.
— Работи за Комисията по ядрено планиране, оглавявана от представителя, когото Чилтън изобличава в рубриката „Властта на народа“.
— Разбирам… Ройс… хмм…
— Искам да изпратя сигнал до главния прокурор. Вероятно не може да се класифицира като престъпление, но постъпката му определено е неетична. Използвал ни е. Ще му струва работата.
Овърби се замисли. Пръстите му продължаваха да барабанят.
— Съгласен ли си? — попита Данс, въпреки че очевидно не беше.
— Не съм сигурен.
— Защо не? — засмя се тя. — Прерови папките ми. Мериелън го е видяла. Използвал е държавната полиция за собствена изгода.
Овърби не отделяше поглед от документите върху бюрото, подредени безупречно както винаги.