Ами Стивън Кинг? Забрави.
Когато порасна и престана да се съобразява със странностите на родителите си, отиде в „Хоум Депо“ и си купи завеси за стаята. Сама ги окачи. Прати по дяволите претенциите на майка си. Нощем пускаше пердетата. Но сега, през деня, бяха дръпнати и бледата светлина и прохладният летен бриз проникваха в стаята.
Пак чу звука. Сякаш приближаваше.
Образът на зловещото създание така и не избледня. Не избледня и страхът, който смразяваше вените й. Йети, Снежният човек надзърта през прозореца и се вторачва в нея. Присви я коремът. Като онзи път, когато след диетата с течности премина на твърда храна.
Пук…
Насили се да надзърне пак.
Празният прозорец зейна срещу нея.
Стига!
Обърна се към компютъра и зачете коментарите в сайта за горкото момиче от гимназия „Стивънсън“ Тами, което отвлекли снощи — Исусе, затворили я в багажник и я оставили да се удави. Всички твърдяха, че са я изнасилили или най-малкото са я измъчвали.
Повечето коментари изразяваха съчувствие. Но някои звучаха жестоко и изкарваха Кели от кожата й. Взря се в един:
„Е, Тами ще се оправи. Слава Богу! Но искам да кажа нещо. Мисля, че сама си е виновна. Няма да е зле да престане да се облича като фуста от осемдесетте. С очна линия и прочее. И откъде намира тези рокли? Знае какво си мислят момчетата! Какво очаква???“
Кели заудря по клавишите:
„Как не те е срам да говориш така? За малко да я убият. А който твърди, че жените си ПРОСЯТ насилие, е безумен загубеняк. Засрами се!“
Почуди се дали анонимната ще отвърне на удара.
Приведе се към екрана и пак чу звука.
— Стига толкова — изрече гласно.
Стана, но не отиде до прозореца. Излезе от стаята и тръгна към кухнята. Надзърна навън. Нищо не видя… или пък? Онази сянка зад храсталака в задния двор?
Беше сама вкъщи. Родителите й бяха на работа, брат й — на тренировки.
Засмя се неспокойно — предпочиташе да излезе и да се изправи очи в очи с дебнещ перверзник, вместо да го види как надзърта през прозореца. Кели хвърли поглед към магнитната поставка за ножове. Бяха наточени… Подвоуми се, но заряза оръжията. Взе мобилния телефон и излезе в двора.
— Здрасти, Джини, да, чух нещо отвън. Отивам да проверя.
Преструваше се, че разговаря, но той — или то — нямаше как да го знае.
— Не, няма да прекъсвам. В случай, че някой задник се крие в храстите.
Говореше високо.
Заобиколи отстрани, запъти се към задния двор и накрая — към ъгъла — забави крачка. Най-сетне предпазливо пристъпи в задния двор. Нямаше никого. Зад плътната преграда от храсти земята се спускаше стръмно към плитка долчинка с ниски дървета и няколко алеи за тичане.
— Е, как е? Да… да? Чудесно! Прекрасно!
„Добре, не се престаравай — рече си. — Не те бива за актриса.“
Кели тръгна към живия плет и надзърна към долчинката. Стори й се, че някой се отдалечава от къщата.
После различи младеж с къси панталони. Караше велосипед по алеята, която свързваше напряко Монтерей и Пасифик Гроув. Момчето сви наляво и изчезна зад хълма.
Кели свали телефона. Понечи да се върне у дома, но забеляза нещо странно в цветните лехи отзад. Малко цветно петно. Червено. Тръгна натам и вдигна листото. От розов цвят. Кели се засмя и го захвърли.
Тръгна към вратата.
Спря, погледна назад. Нямаше жива душа. Нито Снежен човек, нито върколак.
Влезе вкъщи. И застина.
Човешкият силует на десетина крачки пред нея бавно се приближаваше. Лицето му оставаше скрито от сянката, която хвърляше стената на дневната.
— Кой?…
Човекът спря. Засмя се.
— За бога, Кел! Ама че си страхливка! Изглеждаш сякаш… Дай ми телефона. Искам снимка!
Брат й протегна ръка.
— Махай се! — извика Кели, смръщи се и се отдръпна.
— Мислех, че си на тренировка.
— Върнах се за късите панталони… Чу ли за онова момиче в багажника? Учи в „Стивънсън“.
— Да, виждала съм я. Тами Фостър.
— Готина ли е? — Високото шестнайсетгодишно момче с буйна кестенява коса — също като нейната — се втурна към хладилника и грабна енергийна напитка.
— Ама че си грубиян, Рики.
— А-ха. Та значи? Готина ли е?
Братята са такава напаст!
— Заключи вратата, като излезеш.
Рики театрално сбърчи чело.
— Че защо? Кой ще тръгне да те изнасилва?