— Виждаш ли онова там? То несъмнено е Крайслер Билдинг. А ето и Ист Ривър и Бруклин3. — Право надолу те съзряха цялата фасада на изключително висока сграда. На повече от хиляда стъпки пред очите им се разстилаше миниатюрно градче, съвсем като истинско. — Доколкото мога да изчисля, това под нас е стената на Емпайър Стейт Билдинг, гледана от място точно над кулата му.
— Какво ли е това? Мираж?
— Едва ли — изображението е съвършено точно. Смятам, че тук пространството се нагъва през четвъртото измерение и ние гледаме през гънката.
— Искаш да кажеш, че не виждаме всичко това?
— Не, напълно нормално си го виждаме. Не знам какво би станало, ако се прехвърлим през този прозорец, но колкото до мене, не искам да опитвам. Но каква гледка! А, момко, каква гледка! Нека опитаме и другите прозорци!
Те се приближиха до следващия прозорец по-предпазливо и добре, че постъпиха така, защото той се оказа по-объркващ и по-невероятен от онзи, който гледаше към зашеметяващата височина на небостъргача. Картината представляваше обикновен морски пейзаж — безбрежно море и синьо небе, — ала морето се намираше там, където трябваше да е небето и обратното. Този път се чувствуваха някак си по-устойчиво, но при вида на прииждащите огромни вълни и двамата усетиха как ги връхлитат пристъпи на морска болест. Бързо спуснаха завесата, без да позволят на мисис Бейли да се разтревожи от гледката.
Тийл погледна към третия прозорец.
— Готов ли си да надникнем, Хомър?
— Хм, няма да се успокоим, докато не го направим. Не се притеснявай!
Тийл повдигна завесата няколко инча. Не видя нищо и я повдигна още мъничко — пак нищо. Бавно продължи да я вдига, докато се показа целият прозорец. Вторачиха поглед навън — нищо.
Нищо, абсолютно нищо. Какво е на цвят нищото? Не ставай глупак! Какво е по форма? Формата е признак на нещо. Това тук нямаше нито дълбочина, нито форма. Нямаше дори контури. Това бе нищо.
Бейли задъвка края на пурата си.
— Тийл, разбираш ли нещо?
За пръв път спокойствието на Тийл бе смутено.
— Не знам, Хомър, честно казано, не знам, но според мен този прозорец трябва да се зазида. — Той хвърли поглед към спуснатата завеса. — Може би сме погледнали в място, където няма пространство. Надзърнали сме иззад някой ъгъл в четвъртото измерение, а там е нямало нищо. — Той разтърка очи. — Заболя ме главата.
Поизчакаха, преди да се заемат с четвъртия прозорец. Подобно на неотворено писмо той може би не съдържаше лоши известия. Неизвестността даваше надежда. Накрая напрежението дотолкова се изостри, че въпреки протестите на съпругата си Бейли сам дръпна шнура.
Не беше толкова страшно. Пейзажът се простираше надалеч — небето си беше небе, а земята земя, само че на такова ниво, че кабинетът се оказа стая на приземен етаж. Пейзажът обаче бе явно неприветлив.
Жарко, много жарко слънце сипеше огън от лимоново на цвят небе. Плоската земя изглеждаше опърлена — безплодна, избеляло кафеникава и негодна нещо да расте по нея. Растителност обаче имаше — чудновати дървета-джуджета, които простираха възлести, изкривени ръце към небето. По най-горните върхове на тези осакатени уродливи дървета растяха на малки кичури заострени като шипове листа.
— Прекрасен ден — пое въздух Бейли. — Къде ли е това?
Тийл поклати глава — в очите му се четеше тревога.
— Не мога да разбера.
— Пейзажът изобщо не прилича на земен. Напомня по-скоро на пейзаж от друга планета — може би на Марс.
— Откъде да знам. Ала, разбираш ли, Хомър, може да е и по-лошо, искам да кажа по-лошо от това да е на друга планета.
— Ха? Какво говориш?
— Може да е изобщо извън Слънчевата система. Не съм убеден, че това е нашето слънце — изглежда ми твърде ярко.
Мисис Бейли малко плахо бе застанала до тях и сега се взираше в смайващия пейзаж.
— Хомър — рече тя със сломен глас, — тези отвратителни дървета… те ме плашат.
Той помилва ръката й.
Тийл заопипва дръжката на прозореца.
— Какво правиш? — попита Бейли.
— Хрумна ми, че ако си подам главата навън, може би ще успея да поразгледам наоколо и да ви съобщя нещо повече.
— Ами… добре — съгласи се неохотно Бейли. — Ала внимавай!
— Обещавам.
Тийл открехна прозореца и подуши с нос.
— Поне въздухът го бива.
Разтвори широко прозореца.
Ала преди да осъществи своя замисъл, вниманието му бе отвлечено. Не особено силен трус, като първичен симптом на морска болест, разтърси сградата в продължение на цяла секунда и отмина.
— Земетресение! — извикаха всички в хор.