Отчаяният вик на Григор спря движението на колоната.
Те я обкръжиха, вдигнаха я, отнесоха я на малка полянка и бързо заровиха в походната аптечка. Очите й бяха затворени, а селското й лице мораво. От пръв поглед не личеше дали диша или не. Кеслер хвана китката й, но не можа да усети пулс. Помрачнели, те си размениха безпомощни погледи: сред тях нямаше доктор.
Някой сложи на челото й мокра кърпа. Друг поднесе под носа й шишенце с ароматни соли. Трети я потупа по бузите и заразтрива късите пръсти на отрудените й ръце. С отчаяни усилия се опитваха да я върнат в този пълен с трудности луд свят, който тя така внезапно напусна, но всичко бе напразно.
Накрая Кеслер свали шапка и произнесе, обръщайки се към побледнелия, загубил дар слово Григор:
— Съчувствам Ви! Дълбоко Ви съчувствам!
— Майчице! — с разкъсващ душата стон промълви Григор. — О, моя бедна, измъчена… — после измърмори нещо на непонятен за тях, изпълнен с гърлени звуци език, прегърна жена си и с всички сили я притисна до себе си. На земята до нея лежаха счупени очилата й, от които никой вече не се интересуваше, а Григор продължаваше да я стиска в прегръдката си, сякаш никога нямаше да я пусне. Никога.
— Моя малка Герда! О, моя… — Докато сломеният от мъка Григор се прощаваше с половинката на своя живот, на душата си, с половинката на цялото си същество, останалите се отдалечиха на няколко крачки, с готово за стрелба оръжие и се обърнаха с лице към джунглата. После бавно отведоха Григор настрани, а нея погребаха под сенчесто дърво и поставиха кръст върху гроба й.
След два часа, след като бяха изминали още седем мили, спряха за нощувка. През цялото това време Григор не беше проронил нито дума. Той крачеше като автомат по пътечката, без да чува и вижда, безразличен за това къде отива и ще стигне ли някога целта.
В ярката светлина на огъня Сами Файнстоун се наклони към него и каза:
— Не трябва толкова да се измъчваш. Тя не би харесала това.
Григор не отговори. Той гледаше огъня втренчено, но пред очите му бе мрак.
— Тя си отиде бързо, с чиста душа, с лека смърт, — утешаваше го Сами. — Тя имаше болно сърце, нали? — Като не получи отговор, продължи: — Като вървях след нея, често забелязвах как се задъхва и притиска с ръка лявата си страна. Мислех, че я измъчва невралгия. А излиза, че е било сърце. Защо не ни каза за това?
— Не искаше създава трудност — без каквото и да е изражение произнесе Григор.
Той проговори за първи път след погребението й. И за последен.
Никога повече не промълви нито дума.
Към четири часа сутринта, той вече не беше в лагера. Когато двете луни бяха все още високо, а третата отиваше към хоризонта, на Кеслер му омръзна да стои неподвижно на пост и когато с тихи стъпки обиколи лагера, видя, че мястото на Григор е празно. Кеслер не вдигна веднага тревога. Сънят и отдихът бяха толкова необходими за хората, че не трябваше да ги буди, преди да е обмислил всичко. Затова внимателно прекрачи през спящите накуп хора и отначало претърси лагера и околността.
Григор не се виждаше никъде.
От всички страни страховито ги притискаше джунглата. Някакво фосфоресциращо същество, разперило широко криле, като безшумен призрак прелетя между върховете на дърветата. Кеслер се размисли над създалото се положение. Как и кога бе успял Григор да се скрие, не можеше да се разбере. А сега той вероятно е на няколко мили от лагера, ако, разбира се, е жив.
Не беше лесно да се разбере накъде е тръгнал. Какво да прави? Ако тръгне да го търси сам, трябва да събуди някой от спящите да го смени на поста. И тогава малкият им отряд ще трябва за известно време да се раздели. Това ще увеличи вероятността от нападение на някое или няколко същества, които е напълно възможно да ги следят незабелязано и да изчакват удобен момент като този: това ще намали възможностите им за самоотбрана. При такива плачевни обстоятелства, тяхната сила е в единството. Разделянето може да доведе до катастрофа.
С голяма неохота Кеслер прие единственото възможно решение: разбуди всички.
— Григор ни е напуснал.
— Кога?
— Не знам. Или безшумно е изпълзял от поляната, докато съм бил с гръб, или вече не е бил тук, когато застъпих на пост, но не съм забелязал. — Той намръщено се втренчи в огъня. — Ние не можем да го изоставим на произвола на съдбата в този страшен лабиринт.
— Ще отида и ще го доведа, — предложи Сами, като взе своето мачете.
— Не можем да рискуваме и да се разделяме — отхвърли предложението му Кеслер. — Напред или назад, но ще се движим заедно.