Сами се огледа през рамо:
— Каза ли нещо?
— Възпитавам собствения си задник — в преносен смисъл, разбира се — обясни Молит.
— И ти ли? — учуди се Сами. — По моя вече не остана здраво място.
В мозъка на Молит това признание зае място редом с другата, неотдавна получена информация. Значи, не само той намира причини да се упреква. И другите могат да се заблуждават и да съжаляват за допуснатите грешки.
Просто да се чудиш, колко си приличат хората.
Най-правилното е, докато си жив да проявяваш търпимост, а смъртта да посрещнеш с достойнство. Сега се учи на първото. А бъдещето ще покаже, как ще се справи с второто.
Пътечката ги изведе на върха на гол хълм и за първи път пред очите им се откри губещата се в далечината повърхност на планетата. Накъдето и да погледнеха, виждаха само едно — гъст еднороден растителен масив. Само на изток се издигаше планинска верига, чернееща на фона на пламтящото небе.
Като обърса потта от лицето си, Кеслер промърмори:
— Когато бяхме сред джунглата, мечтаех да се измъкна оттам на всяка цена. А сега ми се иска да се върна обратно. Там поне има някаква сянка.
— Звук, — обяви Момчето Ку и посочи на северозапад. — Ето там, високо, високо. „Уйоум, уйоум!“
— Нищо не чувам. — Кеслер заслони очи с ръка и погледна в тази посока. — И нищо не виждам. — Той погледна останалите: — А вие?
— Аз също — каза Сами.
— За секунда ми се стори, че виждам горе черна точка — неуверено произнесе Молит. — Но не бих се заклел. Вероятно ми се е привидяло.
— А сега не я ли виждаш?
— Не. Тя сякаш изскочи отнякъде, стопи се и изчезна.
— Не смятам да си хабя нервите заради това, — заяви Кеслер. Той отново избърса лицето си от потта. — Още един час под проклетото слънце и ще имаме още по-натрапчиви халюцинации. — Той тръгна. — Да се спускаме към сянката.
Фини започна да лае към стърчащата недалеч скала, козината му настръхна. Кеслер забави крачка и се прокрадна към скалата с готов пистолет. Фини стремително я заобиколи и заръмжа като лъв. Някакво същество, приличащо на десетокрак гущер, бързо извиващо тялото си, се отдалечи и изчезна зад гребена на хълма. Ръмжейки разочаровано, Фини се помъкна обратно.
— То бе дълго осем фута и половината от дължината му представляваше зъбата паст. — Кеслер презрително се изсмя. — А се изплаши от кучешки лай.
— Може органически да не понася резки звуци — предположи Сами. — И ако Фини не беше залаял, можеше веднага да го погълне.
— Побеснявам от зловещата тишина на тази дяволска планета — каза Кеслер. — На Земята в такава джунгла е истински ад, можеш да оглушееш. Птиците чуруликат, маймуните неспирно бърборят, папагалите крещят — не можеш да изброиш всички. А тук всичко живо не издава никакъв шум. Огромните змиеобразни същества пълзят съвсем безшумно. Гигантските червени паяци стоят в ями-капани без да мръднат. В нощите на дежурство видях много такива твари, а понякога само усещах присъствието им и всички те се прокрадваха през гората толкова внимателно, че даже клонче не помръдваше и листенце не изшумоляваше. Това е противоестествено. То ме потиска.
— Хайде да попеем — предложи Сами. — Това ще ни повдигне настроението и ще подплаши всички тукашни гадини.
— А какво да изпеем? — попита Кеслер.
Сами сериозно се замисли и предложи:
— „Вие се пътечка дълга“. Става ли?
Запяха с пълен глас тази песен и закрачиха напред. Само Момчето Ку мълчеше, защото не знаеше думите. „Пътечката“ се смени с „Положи ме сред детелината“, след която последваха „Песента на легионерите“ и половин дузина други песни. Песните им помогнаха да се спуснат бързо от хълма в джунглата и ускориха придвижването им през храсталаците. Молит, с прегракнал, режещ слуха бас, изпълни соло, старинната австралийска песничка „Как поведе нашия Кленси кравите на водопой“.
Като допя последния куплет, Молит се захвана с Момчето Ку.
— А от теб не чухме дори жалък писък. Може би ще ни изпееш нещо свое, а?
Момчето Ку се притесни.
— По-смело, — нетърпеливо настояваше Молит. — Едва ли е възможно да пееш по-зле от мене.
Като преодоля смущението си, Момчето Ку неохотно се подчини и от устата му излязоха някакви немелодични и резки звукосъчетания и полутонове. От тези кошмарни вопли във въображението на останалите възникна котка, обезумяла от колики. Тази котешка агония продължи няколко минути и изведнъж секна — както им се стори по средата на такта.
— Какво означава това? — Молит се приближи, вдигнал вежди.
— Цветни листенца, като снежинки, бавно падат от небето и нежно докосват светлата ръка на моята любима — бодро обясни Момчето Ку.