Един обед, когато се бяха нахранили, Молит случайно повдигна раницата на Момчето Ку. Раниците им изглеждаха еднакви, но щом я повдигна, веднага разбра, че тази не е неговата. Той мълчаливо я остави на земята, взе другата раница, метна я на гърба си и като стегна ремъците, стисна в ръка дръжката на своето мачете.
От този миг Молит внимателно наблюдаваше Момчето Ку. И доста бързо си изясни, какво беше намислил той. Момчето Ку действуваше спокойно и много ловко: ако не беше случката с раницата, Молит не би забелязал нищо.
При всяко хранене някой, комуто беше ред, отваряше за Фини пакет с хранителен концентрат от своя запас. Това Момчето Ку извършваше честно, но картината се променяше, когато трябваше да отвори друг пакет за себе си. Той винаги имаше готов един отворен и само си даваше вид, че го отваря и яде съдържанието му. Обаче никога не изхвърляше опаковката, която би трябвало след хранене да се е изпразнила. Плоският пакет се връщаше в торбата му със същото съдържание, готов да бъде използуван при следващата пантомима. Раницата му изглеждаше с двадесет процента по-тежка от тази на Молит, следователно Молит пресметна, че Момчето Ку прави този номер вече почти шест-седем дни.
Но Момчето Ку нямаше вид да умира от глад. Той ядеше нощем, по време на своите дежурства. Лежейки около огъня, Молит незабелязано наблюдаваше, как той жадно поглъща плодове, ягоди, коренища, които събираше в джунглата. Наяждаше се до пръсване, готвейки се за гладуването през следващия ден. Беше ясно защо постъпва така и Молит се възмути до дъното на душата си.
— Смяташ, че продоволствията ни са недостатъчни ли? — попита той Момчето Ку. — Те ще свършат преди да сме изминали половината път до станцията, така ли?
— Аз не знае.
— Отлично знаеш, да те вземат дяволите! Не ме баламосвай! Всичко си изчислил с подлото си мозъче. Разбрал си, че никога не ще се доберем до станцията, ако не започнем да ядем това, което расте в джунглата. А кой да бъде опитното морско свинче? И си си втълпил, че това си ти.
— Аз не разбира, — запротестира Момчето Ку, като гледаше Молит с непроницаемо изражение на черните си очи.
— Не се прави на глупак! — Молит впери в Момчето Ку толкова свиреп поглед, сякаш го изобличаваше в най-тежкото престъпление. — Непознатите хранителни продукти са много опасни. Никой не може да предскаже, как ще подействат на човешкия организъм. И ти реши, че ако не ти се случи нищо, това ще ни реши проблема за храната през останалия път… А ако сгрешиш, ако умреш (той яростно се удари по главата), тогава за нас с Фини ще има повече храна.
— За мен все едно, ако аз ще умира — възрази Момчето Ку с истинска ориенталска логика.
— Но на мен не ми е все едно! — изрева Молит. — Не мога да говоря с проклетата ти раница, ако ти издъхнеш. Тя не може да ми бъде дружина. Пък и през нощите не може да дежури вместо теб. Кой ще ме пази, когато спя?
— Хубаво куче, — каза Момчето Ку, поглеждайки Фини.
— Кучето не ми е достатъчно. — Молит говореше жестоко и властно. Той бутна Момчето Ку в гърдите и без да съобразява какво говори, заяви: — Ако заради това умреш, аз ще те убия. Сега аз отговарям за тази експедиция и ти забранявам да ме затрудняваш със смъртта си, разбра ли?
— Моя засега не умира — обеща Момчето Ку и десет дни честно спазваше обещанието си.
Първият признак за това, че той се кани да наруши обещанието си, беше неговото падане: той рухна като подкосен с главата напред, конвулсивно задраска с нокти земята, после успя да се вдигне на крака и се повлече напред. Като измина така десетина ярда, той настигна изчакващия го Молит и този път си забрани да падне. Отстрани изглеждаше много странно.
Той стоеше пред Молит като тревичка, разклащана от вятъра, а лицето му беше придобило цвета на стара слонова кост. Колената му бавно се подгъваха, сякаш нещо го теглеше надолу въпреки отчаяното му съпротивление. Така че, малко по малко, той падна на колене и промълви с извинение:
— Моя повече не може. — Падна в ръцете на Молит, който се опита да го хване.
Молит го положи върху мъха и бързо свали раницата и колана с оръжието, а Фини подтичваше наоколо, скимтейки. Когато Молит се наведе над Момчето Ку и се опита да го свести, синьото слънце плисна огън върху тях, между дърветата, и изгори шията му.
— Не се надявай да се чупиш, чуваш ли? — Молит го тръскаше настойчиво. — Не смей да си отиваш като всички останали. Няма да ти копая гроб. Не се и надявай! — Той грабна лопатата и я захвърли в джунглата. На челото му пулсираше вена. — Виждаш ли, изхвърлих тази глупост, да бъде трижди проклета. Никой повече няма да изкопае с нея нито един гроб. Никога, никога, никога! Ни за теб, ни за мен. — Той го потупа по бузите, придобили цвета на слонова кост. — А ти се събуди, чуваш ли? Е, хайде, събуждай се!