През това време Саймс продължи да говори:
— Моята представа за Валмия е доста смътна и едва ли ще си припомня нещо съществено. А и няма откъде да получим допълнителни данни. — В устремения му над тях поглед нямаше и сянка от надежда. — Питам се, дали случайно някой от вас не знае повече за планетата?
Всички премълчаха, само Молит промърмори:
— Само съм чувал, че такава съществува.
— Е, какво пък. — Саймс се намръщи. — Аз лично помня, че тук, както вече казах, има спасителна станция. И още, че тази планета никога не е предвиждана за заселване, от което следва, че условията за живот са неподходящи за човека.
— Не си ли спомняте защо? — попита Кеслер.
— За съжаление не. Предполагам, че причините са обикновените: опасни за човека форми на живот; отровни растения; състав на атмосферата, който бързо или постепенно убива човека; слънчево лъчение, въздействуващо му по същия начин.
— А не знаете ли дали на Валмия действува един от тези фактори, или действуват всички заедно?
— Не, — мрачно отвърна Саймс. — Впрочем, ако не се лъжа, над спасителната станция е издигнат въздухонепроницаем купол, а това говори само по себе си. Трудностите и разходите по построяването му се оправдават само тогава, когато човек не може да живее без него.
— Опитвате се да ни кажете — произнесе Кеслер, улавяйки погледа на Саймс, — че нямаме много време на разположение, нали?
— Да.
— И не е известно, колко ни остава да живеем — седмица, дни, или часове?
— Да. — Саймс се намръщи, търсейки в паметта си необходимата му информация: не беше и допускал, че ще му потрябва. — Не съм сигурен, но тук като че ли нещо не бе наред с атмосферата.
— На вкус и мирис е въздух като въздух — забеляза Молит. — Само е гъст и е задушно, но това не е причина за безпокойство.
— Съставът на въздуха не се определя така — забеляза Саймс. — Това, което дишаме, може да ни убие след половин година или по-рано.
— Значи, колкото по-бързо се измъкнем от тук, толкова по-добре — каза Сами Файнстоун.
— Това би трябвало да се отнася за всички — погледна го с неприязън Молит, като мислеше за загиналите.
— Той казал ние, а не аз — уточни мисис Махалич.
— И какво от това?
— Замълчете! — раздразнено заповяда Саймс. — Когато се окажем на безопасно място, тогава се разправяйте. А дотогава има къде да приложите енергията си и то с по-голяма полза. — И той посочи спасителната шлюпка. — Преди всичко да извадим и погребем двамата покойници, както подобава.
Всички замълчаха. Макс Кеслер и Ханибал Пейтън влязоха в шлюпката и изнесоха телата на загиналите, като ги положиха върху килим от виолетов мъх. Когато Кеслер ги беше вмъкнал в аварийната шлюпка три секунди преди да се откъснат от кораба, положението им вече беше безнадеждно. Сега те лежаха върху мъха на чуждата планета, а от небето злобно светеше огромното синьо слънце, оцветяващо кожата им в неприятен зеленикав оттенък.
Сред малкото инструменти от спасителната шлюпка се намери лопата. Като се сменяха, те изкопаха два гроба в тъмночервената почва, миришеща на ръждиво желязо. После положиха телата им в ямите, станали последното им убежище. Момчето Ку гледаше с непроницаемо лице, а мисис Махалич шумно се секнеше.
Като държеше в ръце фуражката си с лъскава козирка, Саймс погледна пламтящото слънце и произнесе:
— Флаерти беше католик. Когато умря до него нямаше свещеник. Господи, ти няма да го съдиш за това, нали? Той не е виновен!
Той млъкна, смутен от ролята си и от неудържимия плач на мисис Махалич. Продължи с обърнат към небето поглед:
— Що се отнася до Мадоч — той беше неверник и не криеше това. Но беше добър човек, като Флаерти. Те бяха честни, порядъчни хора. Господи, прости им тези незначителни прегрешения, които могат да намалят техните достойнства и ги дари с отмора в последния пристан на добрите моряци.
Мистър Махалич се опита да успокои жена си, като я потупваше по рамото и нежно й шепнеше. Саймс помълча малко и произнесе:
— Амин!
— Амин! — тихо повториха останалите.
Фини помириса гробовете и безутешно зави. Оборудването на шлюпката беше непоправимо бедно. Но никой нямаше вина за това. В мига на катастрофата в нея се провеждаше седмичната ревизия. Когато корпусът на „Стар Куин“ се разцепи от удара, по-голямата част от инвентара, съставляващ задължителното снаряжение, лежеше в коридора на кораба. Не успяха да дозаредят дори контейнерите с гориво.
Нямаха нито маски, нито балони с кислород, нито портативно лъчево оръжие. Един джобен компас с разбита скала. Радиопредавател, неработещ поради някаква загадъчна неизправност, която Томпсън би ликвидирал незабавно, ако и неговият труп не летеше с останалите в космоса. Три автоматични пистолета, кутия с боеприпаси, солиден авариен запас от продоволствия, няколко метални инструмента, сред които половин дузина тежки и остри като бръснач мачете. И нищо повече.