Саймс си сложи колана с прикрепения към него пистолет и каза:
— Вземам за себе си това оръжие и компаса. Ще тръгнем в колона — колоната ще водя аз, а вие ще ме следвате. — Погледът му се спря на Кеслер. — Ако по пътя ни очаква някаква опасност, първия удар ще поема аз. При това не е изключено да загина. Тогава, Макс, ръководството на нашия отряд поемаш ти. — Той му подхвърли автомата. — Дръж. А засега ще се движиш последен и ще охраняваш тила ни.
Саймс внимателно огледа останалите, като преценяваше на кого да даде третия пистолет. Молит, с неговото могъщо телосложение, нямаше нужда от него — дори мачетето в ръцете му щеше да се превърне в грозно оръжие. Подобни мисли му внушаваше и черното тяло на Пейтън с великолепно развита мускулатура. Що се отнася до семейство Махалич, то те дори и да умееха да стрелят, при извънредна ситуация едва ли щяха да улучат. А Фини, дори и да искаше, не можеше да използува оръжие.
Оставаха Сами Файнстоун и Момчето Ку. Последният, като член на екипажа, навярно е обучен да се справя с огнестрелно оръжие. Момчето Ку, при нужда, ще съобрази къде да се прицели, преди да дръпне спусъка. Третия автомат Саймс даде на Момчето Ку.
— Останалите вземете мачете. Разпределете помежду си провизиите така, че всеки да носи колкото може. Напълнете манерките с вода от резервоара на шлюпката. И на път.
Те направиха всичко така, както им беше казано. Всеки нарами товара си, поглеждайки с тревога дебнещите джунгли и протестирайки в душата си срещу необходимостта да напусне убежището, което представляваше за тях шлюпката. Цялата тази ужасна седмица сравнително малкият метален цилиндър беше за тях дом, създадена от човека крепост, която ги защитаваше от космоса и от неговия внезапно връхлетял ги гняв. Струваше им се, че е проява на черна неблагодарност да я изоставят, да я обрекат на сигурна гибел.
Като разбра чувствата им, които и той до известна степен споделяше, Саймс каза:
— Ако успеем да стигнем до спасителната станция, ще изпратят хеликоптер с резервно гориво и ще ремонтират корабчето. То е твърде скъпо, за да се изостави да ръждясва.
Това малко ги успокои. Тръгнаха на север, по прокарана от някого пътечка, широка един ярд. Саймс, с автомат в ръка, се движеше начело, следваше го Ханибал Пейтън и Фини. После един след друг вървяха Момчето Ку, семейство Махалич, Сами Файнстоун, Бил Молит и Макс Кеслер. Сега джунглата ги притискаше от всички страни — неудържимо разхищение на цветове с преобладаващ тъмно-зелен, на места почти черен цвят. Растителността ги защитаваше от свирепото синьо слънце, но то все пак проникваше тук-там между клоните, прорязвайки като прожектор стената от листа.
Изминаха една миля, като се спъваха в корените на дърветата и стеблата на пълзящите растения, завивайки с пътечката ту наляво, ту надясно, сечейки с мачете преграждащите я като дебели въжета лиани.
Човешката колона изведнъж спря и Саймс извика:
— Пазете се от тази цъфтяща орхидея — едва не ме ухапа!
Те се помъкнаха по-нататък. Пътечката рязко извиваше наляво и в извивката й се издигаше гигантско растение с огромни като фунии, аленочервени цветове. Молит видя с какъв ужас го заобиколи мисис Махалич, като се опитваше да се държи настрани от него. Очите й бяха широко отворени, очилата й бяха паднали на носа. Мъжът й я ободряваше, макар да се вълнуваше не по-малко от нея.
Сами Файнстоун внимателно приближи завоя, забави крачка, хвърли се и с един отчаян скок заобиколи храста.
Молит изсумтя презрително, вдигна ръка с готовото за удар мачете и с пружинираща походка приближи храста. Той видя, че няколко алени фунии напрягайки стебла, жадно се протягат към пътечката. Един от цветовете, отрязан от ножа на Пейтън в мига, когато то се опита да нападне Саймс, лежеше на земята.
Молит се изравни с храста, спря се на почти досегаемо разстояние и с това предизвика растението към действие. В същия миг към него се метна едно цветче-фуния. Пред очите на Молит в миг се отвори огромна алена утроба, осеяна с несметни количества тънки игли, а в следващата секунда блесна мачетето и сряза цветчето от стъблото. Падайки, то сякаш изхлипа кошмарно.
Кеслер, който се движеше след Молит, сухо каза:
— На твое място не бих го правил.
— Но защо? Не хабя патрони.
— Затова пък изразходваш силите си и енергията на нервните си клетки.
— Кажи го на Сами. Видя ли как се юрна покрай храста. Бога ми, също като изплашен заек. — Молит се разсмя и разсече на парчета стъблото, което ту се извиваше по пътечката, ту отново се свиваше на кълбо, ту пак се изправяше. — Сами има една грижа — благополучието на синчето на мисис Файнстоун, и още торбичката с брилянтите.