Около обед мисис Махалич отказа да върви повече. Тя се отпусна на ствола на едно паднало дърво, лицето й изразяваше тъпа покорност на съдбата, стъклата на очилата й се бяха изпотили.
— Краката ми.
— Болят те краката ли, майчице? — обезпокоен запита Григор.
— Край на краката ми. — Тя свали обувките си и въздъхна. — Не мога повече да ходя.
Последният в редицата, Кеслер, се приближи до тях, а Саймс се върна назад. Всички наобиколиха мисис Махалич.
— Какво има?
— Казва, че я болят краката, — отвърна Молит.
— Тогава да си починем малко, — твърдо каза Саймс, без да показва огорчението си от принудителното забавяне. — Може би, дори ще спечелим, ако по-често спираме.
— Ще бъде добре без мен — твърдо заяви мисис Махалич. — Вие продължава. Аз остава.
— Какво? Да ви оставим тук сама?
— Не сама — заяви Григор и решително седна до жена си. — Аз остава също.
— За да се обречете на сигурна гибел — със сарказъм забеляза Саймс.
— Умира заедно — рязко възрази Григор, сякаш това решаваше въпроса.
Пухкавите й пръсти нежно го погалиха по ръката.
— Не е нужно да остава с мене, Григор. Ти върви.
— Аз остава — упорито произнесе Григор.
— Оставаме всички — заяви непреклонно Саймс. Той погледна часовника си. — Да видим в каква форма ще бъдем след час. А засега можем да закусим. — Плъзна поглед по спътниците си и се спря на Молит. След миг попита с раздразнение: — Ти какво се мотаеш? Остави тези номера! Не стой като шашнат!
— Аз… Аз…
— Слушай, Бил — промълви Саймс. — Ако ще казваш нещо важно, казвай. А жалбите си остави за себе си.
Смутен, Молит накрая изтърси:
— Много отдавна, още в спортното училище, минавах за добър масажист.
— Е, та?
Като се мъчеше да избегне погледа на мисис Махалич, той бързо довърши:
— Умея да премахвам умората в краката.
— Наистина ли? — лицето на Саймс светна от надежда. — Кълна се във всевишния, това е нашето спасение. Как мислиш, ще можеш ли да помогнеш на мисис Махалич?
— Ако разреши да опитам.
— Разбира се, че ще разреши. Нали сте съгласна?
— Майчице, съгласна си, нали? — умоляващо попита Григор.
— Аз ще бъде в тежест — запротестира тя.
— Тези тежести ще станат, проклети да са, страшно много, ако вместо да се движим към целта, се мотаем — отряза Саймс и се обърна към Молит: — Бил, помъчи се да й помогнеш.
— Като начало ми трябва хладка вода. Бихме могли…
Тук го прекъсна Сами Файнстоун.
— Вода имаше предостатъчно в ручея, който отминахме преди триста ярда. — Той порови в струпаните на куп раници и намери брезентово ведро. — Ще отида да донеса.
— Не, не можете да отидете сам! — с неочаквана твърдост го спря Саймс. — Едно ведро вода не струва един човешки живот. — Той бързо се обърна към Кеслер. — Иди с него, Макс. За всеки случай.
Те тръгнаха и скоро се върнаха с два галона вода, стоплена от дневния пек. Мисис Махалич срамежливо потопи подпухналите си крака във ведрото и двадесетина минути постоя така. После как да е ги избърса и Молит стисна едното й стъпало между колената си, сякаш се канеше да подковава кон.
Той се захвана за работа с професионално умение: сгъваше и разгъваше стъпалото, разтриваше ставите, масажираше с пръсти сухожилията и мускулите й. След известно време, доволен от резултата, се зае с другото стъпало и проведе същите манипулации.
— Кой има походна аптечка?
— Аз.
Сами му подаде чантичката.
Молит разкъса мълниеносно водонепропускливия калъф, бързо прегледа някакви пакетчета, кутийки и ампули, намери етера и плисна малко течност върху двата й крака.
— Ах! — дъхът на мисис Махалич секна. — Студено е като лед.
— Защото се изпарява бързо — обясни Молит.
Той отвори кутийка с вазелин, обилно намаза с него вътрешността на твърдите подметки на обувките й и изтупа хубаво с дървена пръчка напоената с мазнина кожа. Намаза още един път обувките отвътре с вазелин и започна да ги сгъва и разгъва, докато постепенно успя да допре върха на обувките до токчетата им. Тогава ги подаде на мисис Махалич.
— Пробвайте ги. Но не ги завързвайте стегнато. Нека да бъдат свободни.
Тя се обу, както й нареди, стана и се разходи малко. Очите й засияха от възторг и Молит за първи път забеляза, че те са ясни и сини като на кукла.
— За-пеле-ши-тел-но! — съобщи тя. Направи още няколко крачки, зарадвана като дете, сякаш по чудо бе получила нови крака. — Мой голямо благодаря!