— Мой също — с огромно облекчение проговори и Григор.
— Моля ви — каза Молит. — Няма защо.
Преди два дни той би се сопнал и присмял. А сега, кой знае защо, езикът му не се обърна да каже нещо такова. Широкото селско лице на Григор изразяваше такава трогателна благодарност! А в мозъкът на Молит отново и отново, сменяйки се, звучаха неотдавна произнесените фрази:
„Това няма нищо общо с късмета“.
„Ведро вода не струва човешки живот“.
„Много по-добре без мене“.
„Аз остава“…
И те действително се канеха да останат сами в страшната джунгла, заедно да посрещнат смъртта.
Четвърти ден, пети, шести, седми. Дължината на изминатия път е неизвестна. Придвижили са се на север на петдесет мили. Те скитаха така седмица, но им се струваше, че е минал месец или даже повече. В техните представи напуснатата космошлюпка се намираше едва ли не на друга планета.
А на сутринта на осмия ден, Саймс ги накара да тръгнат на път по-рано, не подозирайки, че е ударил неговия час. Той пак зави по една странична пътека — ако се вярваше на компаса, по нея беше по-удобно да се върви, отколкото по тази, по която се движеха вечерта. Вървяха доста бързо, за да успеят да минат колкото се може повече път, преди слънцето да се издигне в зенита си и отново да започне да ги изгаря с безпощадните си лъчи.
По време на дневната почивка Момчето Ку изведнъж остави яденето, излезе изпод дървото, под чиято сянка стояха и се опита да погледне непоносимо светещото небе.
Размърда се и Фини: седна, наостри уши и жално зави.
— Нещо не е наред ли? — попита Саймс, хващайки се за пистолета.
— Малко-малко чува звук, високо-високо. — Момчето Ку се върна в сянката, седна с безстрастно лице и отново продължи да яде. — Мой като че ли чува още вчера или завчера. Мой не уверен.
— А какъв е този звук?
— Уйоум-уйоум-уйоум! — демонстрира Момчето Ку.
— Какво? Я още веднъж.
— Уйоум-уйоум! — послушно повтори той.
— Нищо такова не съм чул — каза Саймс.
— Аз също — потвърди Кеслер. — Впрочем, неговият слух сигурно е по-добър от нашия.
— Много-много хубава слух — увери ги Момчето Ку.
Бил Молит излезе от сянката на дървото, погледна изпод ръката си небето и разочарован се върна.
— Счу ми се, че подражава звука на летящ хеликоптер.
— И на мен.
Саймс внимателно погледна ослепителното небе.
— Само халюцинации ни липсваха — каза Кеслер. — Откъде тук ще се вземе хеликоптер? Спасителната станция не е получавала от нас сигнал за помощ. Нали нямахме възможност да го изпратим.
— А не е ли могъл Томсън да изпрати сигнал за бедствие от „Стар Куин“, преди предавателят му да се разпадне?
— Не. Метеоритът го изпрати мигновено на онзи свят.
— Едва ли е било хеликоптер — решително каза Саймс и се върна към прекъснатото ядене.
— И аз така мисля.
— Мой чува звук — упорстваше Момчето Ку. — Уйоум-уйоум.
Повече не говориха за това. Звукът не се повтори, а и да се беше повторил, те вече не го чуха. Бил Молит проведе с мисис Махалич поредния сеанс на лечение, който беше станал ежедневен ритуал. Сами винаги имаше под ръка вода, вазелин и етер. Григор благодари с поглед на Молит. Мисис Махалич казваше всеки път:
— За-пеле-ши-тел-но! Мой голям плаготаря!
Вечерта веригата от хора неочаквано спря и то на такова място, където особено гъсто се преплитаха клони и стъбла на заобикалящата ги растителност. Фини се скъсваше от лай. Саймс и кучето вече се бяха скрили зад извивката на пътеката, а Момчето Ку се спря до самия завой.
— Какво става, Еликс? — извика Кеслер, който се движеше зад всички.
Когато отговори, в гласа на Саймс прозвуча съмнение и предпазливост.
— Ами тук Фини пощуря. Подскача точно пред мен. — И малко по-високо: — Стига пес проклет, ще ми скъсаш панталона!
— Бъди по-внимателен, Еликс. Кучето не е глупаво.
— Знам. Само не мога да разбера защо се е разбесняло така.
— Няма ли нещо подозрително отпред?
— Съвсем нищо. Оттук виждам целия път до следващия завой. Пътеката е свободна.
— Не трябва да се връщаме! — извика Кеслер. — Трябва да вървим само напред. Не мърдай оттам. Ние ще те стигнем и ако има някаква опасност, ще я посрещнем заедно.
— Нищо няма да стане — чу се гласът на Саймс. — Няма да се съберем на пътеката. Ще трябва да действам сам.
— Може би опасността е минала? — с надежда предположи Кеслер. — Фини като че ли се поуспокои.
Думите му бяха опровергани от яростен, задавящ се лай. Саймс каза с отслабнал глас:
— Чухте ли? Опитах се да се придвижа напред.
— Не ми харесва — заяви мисис Махалич, като прояви неочакван усет. — По-добре…