Обливайки се в пот, тримата бързо започнаха да секат и после да изпъват тънките, но здрави стъбла. Свързано с примка от стеблата на лиани, с пистолет в дясната ръка и стегнат сноп от горящи клони в лявата, Момчето Ку прекрачи края на ямата. Каквито и чувства да го изпълваха, те не се отразиха на лицето му. Изглеждаше така, сякаш това бе ежедневното му занимание.
Въжето от лиани бавно пълзеше през края на ямата надолу, като пукаше и застрашително се разхлабваше в местата на възлите. Трепкащата светлина от факела се разтвори в мрака. Фини внимателно се разхождаше около ръба на пропастта и когато чувствителните му уши улавяха шумовете на движещото се на дъното незнайно същество, той започваше да ръмжи и да се зъби злобно.
Като се посъветваха, те прекратиха спускането и извикаха надолу:
— Вижда ли се вече нещо?
— Много-много тъмно — глухо прозвуча от ямата равният, безизразен глас на Момчето Ку. — Трябва да спуска още.
Те внимателно отмотаха още малко, като с всеки изминат миг ги завладяваше все по-лошо предчувствие.
— Бързо-бързо. Огън почти изгасне. Пръсти вече близко.
В ямата изчезнаха още шест-седем ярда въже. Нервите им щяха да се скъсат, когато от вътре затрещяха бързи изстрели. Бяха общо шестнадесет — толкова колкото имаше в пълнителя. Молит и Кеслер с всички сили задърпаха въжето нагоре. Махалич хванаха края и се притекоха на помощ. От усилието да издърпат по-бързо Момчето Ку горе, лицето на Кеслер се покри с пот, а могъщите мускули на Молит невероятно се издуха. Изпънатите лиани започнаха да се протриват от търкането в ръба на ямата. Влакнестите нишки с трясък се скъсваха и се отделяха от основното стъбло. А хората продължаваха да теглят импровизираното въже и затаили дъх, горещо се молеха то да издържи, да не се скъса в последния миг.
Внезапно, като дявол от кутийка, Момчето Ку изскочи от ямата. Той се изхлузи от въжето, бързо измъкна празния пълнител от автомата и постави на негово място пълен. Излишно е да се казва, че се държеше с непоклатимо спокойствие, защото той винаги изглеждаше така.
— Какво става с Еликс? — промълви Кеслер.
— Няма глава — без емоции отвърна Момчето Ку. — Откъснало животно, която седи долу.
Кеслер ужасено попита:
— Ти видя ли какво има на дъното?
Момчето Ку кимна.
— Голям животно. Цялата червена. Дебела броня. Много-много крак, като паяк. Два очи — ето такива! — разтваряйки ръце показа, че са осемнадесет дюйма в диаметър. — Лош очи. Гледа мене като още една къс месо. — Той с благодарност погледна автомата си. — Аз тях прострелял.
— Ти уби ли го?
— Не, само ги извадих. Сега тя движи насам-натам. Слушайте!
Те се ослушаха и дочуха почукване, глухи удари и някакви драскащи звуци, сякаш нещо грамадно и тромаво се опитваше да изпълзи от ямата и всеки път рухваше на дъното.
— Какъв страшен край! — възкликна дълбоко потресен Кеслер. — Какъв страшен край! — Яростно изрита къс гнило изсъхнало дърво в ямата. И изведнъж го осени: — Можем да отмъстим за Еликс; поне това е във възможностите ни.
— Вече отмъстила — тихо произнесе Момчето Ку. — Ослепил.
— Това е малко. Сляпо или зрящо, чудовището е живо, седи в ямата и може да изяде Еликс. Трябва да го убием.
— Как?
— Ще нахвърляме в ямата повече суха трева, после съчки и запален факел. Ще го изгорим живо.
— Има и по-добър начин. — Молит посочи огромен камък, почти скрит от гъстата растителност. — Ако успеем да го изтърколим в ямата, тази твар ще бъде смазана.
С бясна енергия се захванаха да секат препречващите пътя им растения, заобиколиха камъка и дружно се напънаха. Той мръдна и се преобърна. На освободеното място видяха много, бързо извиващи се, дебели личинки.
Още едно усилие и камъкът се изтърколи на фут от ямата. Хората се ослушаха, за да се убедят, че преследваната жертва е още там. От дълбините продължаваха да се носят стържещите звуци и шумове. Камъкът се прекатури през ръба на ямата, повличайки със себе си буци суха земя. Стори им се, че летя надолу безкрайно дълго, но най-после го чуха да пада на дъното и това бе съпроводено със силно трошене и плискане, сякаш камъкът смачка нещо меко и воднисто, затворено в твърда обвивка. После настъпи тишина.
Кеслер тържествено тръсна ръце, сякаш искаше да каже: „Това е то!“ Погледна компаса и се скри в завоя на пътечката, за да повика останалите.
Сега Кеслер оглави отряда, а редом с него тичаше Фини. След тях вървяха Момчето Ку, после Махалич и Сами Файнстоун. Шествието завършваше въоръженият с мачете Бил Молит.
Надвечер на десетия ден падна мисис Махалич. Падна като подкосена, без да издаде звук или да даде някакъв знак. Само преди миг се влачеше с тежката си тромава походка, а в следващия миг лежеше на пътечката като захвърлен от някого вързоп.