Бейли.
Гериш нищо не каза. Момичето и майка му се смееха на нещо, без да знаят, че в червата им има микроби, които се хранят, делят, умножават. Бащата на момичето се доближи до тях и те стояха заедно на слънцето, семеен портрет в мерника.
— Дявол го взел — каза Бейли. Стъпките му се отдалечиха по коридора.
Гериш натисна спусъка.
Пушката ритна рамото му, хубаво, стабилно изритване, както когато човек поставил пушката точно на мястото й. Русата глава на смеещото се момиче изчезна.
Майка й продължи да се смее още миг, после ръката й отиде към устата. Тя изпищя в ръката си. Гериш стреля през нея. Ръка и глава изчезнаха в червен фонтан. Мъжът, който товареше куфарите, хукна тромаво да бяга.
Гериш го проследи и го застреля в гърба. Повдигна глава, за миг погледна извън мерника. Куин държеше топката и гледаше към мозъка на русото момиче, полепнал по знака „ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, който се намираше зад проснатото й тяло. Куин не помръдна. По целия двор хората бяха замръзнали, като деца, които играят на статуи.
Някой заблъска по вратата, после затрака дръжката.
— Кърт? Добре ли си, Кърт? Мисля, че някой…
— Добро пиене, добро ядене, добри ми Боже, да ядем! — възкликна Гериш и стреля по Куин. Този път рязко дръпна спусъка, вместо да го притисне леко, и не улучи. Куин тичаше. Никакъв проблем. Вторият изстрел улучи Куин във врата и той полетя, може би на шест метра.
— Кърт Гериш се самоубива! — крещеше Бейли. — Ролинс! Ролинс! Бързо ела!
Стъпките му заглъхнаха по коридора.
Сега всички се разтичаха. Гериш чуваше как пищят. Гериш чуваше шляпането по обувките им по алеите.
Вдигна очи към Боги. Боги държеше двата си пистолета и гледаше някъде отвъд него. Той гледаше към разпръснатите парчета на Мислителят на Прасчо и се зачуди какво ли прави Прасчо сега, дали спи или пък гледа телевизия или яде едно голямо, вкусно ядене. Изяж света, Прасчо, помисли си Гериш. Глътни го целия гаден свят.
— Гериш! Този път беше Ролинс. Блъскаше по вратата. — Гериш, отвори!
— Заключено е — каза Бейли задъхано. — Имаше много скапан вид, самоубил се е, сигурен съм.
Гериш пак извади дулото през прозореца. Едно момче с карирана риза клечеше зад един храст и отчаяно и напрегнато се взираше в сградата. Гериш виждаше, че иска да избяга, но краката му бяха замръзнали.
— Мили Боже, да ядем — измърмори Гериш и пак започна да натиска спусъка.