— Глупак такъв! Ти вече си посмял да се провъзгласиш за техен водач, така ли?! — изсъска Олгерд.
Двамата мъже бяха скочили и сега се измерваха с тежки погледи през дългата маса. Очите на Олгерд горяха от дива омраза, кимериецт хладно и мрачно се усмихваше.
— Ще те разчекна между четири палми! — рязко изхърка атаманът.
— Опитай! Хайде, извикай войниците си да видим кого ще послушат! — предизвикателно отвърна Конан.
Олгерд се озъби, вдигна ръка, за да извика стражата, но нещо р изражението на Конан го спря. И не толкова умен като него би забелязал абсолютната увереност, излъчваща се от внушителния варварин.
— Ах, ти мизерен разбойнико! — очите на атамана мятаха светкавици наляво и надясно. — Ах, ти бандит, домъкнал се кой знае откъде! Как се осмеляваш да подриваш авторитета ми пред моите хора?!
— Нямаше нужда да правя това! — обади се Конан. — Ти много се лъжеше, като твърдеше, че нямам нищо общо с огромния брой новодошли мъже в бандата. Напротив — имам много общи неща с тях. Заповедите издаваш ти, но те се сражават за мен! Зуагирите не са хора, които биха могли да имат два вожда! Всички знаят кой от нас двамата е по-силен. Аз ги разбирам по-добре от теб, а и те разбират мен повече от теб, защото и аз, и те, — всички ние сме варвари.
— И какво биха казали твоите варвари, когато им съобщиш, че трябва да се бият на страната на кауранците? — язвително попита Олгерд.
— Те ще тръгнат натам, накъдето ги поведа. Ще им обещая цял керван камили, натоварени със злато. Кауранците с радост ще платят на всеки, който ги избави от Констанциус. А след това ще ги поведа към Туран, както си говорехме преди малко. Те мечтаят за плячка и ще влязат в бой с всеки, от когото биха могли да я получат. А защо това да не бъде Констанциус?
В очите на Олгерд полека пропълзя светлината на разума. Той беше победен. Толкова дълго живееше в своите сънища за завладяване на света, че пропусна да забележи, какво става под собствения му нос. Много от дребните събития и случки, на които не беше обърнал достатъчно внимание, сега се наместваха като в мозайка и придобиваха ново значение. И в същия момент Олгерд разбра, че Конан не се хвали. Че всичко, което казва, е самата истина. Разбра, че огромният мъж пред него е истинският вожд на зуагирите.
— Няма да бъда с теб, когато умираш! — изръмжа Олгерд и ръката му се плъзна към ножницата.
В същия миг ръката на Конан излетя като атакуващ хишник и пръстите му стиснаха лакътя на атамана. За миг и двамата замръзнаха в безмълвна схватка. Стояха неподвижно един срещу друг, а очите им мятаха мълнии. По ръката на Олгерд се появиха капки студена пот. Без да отпуска хватката си, Конан се засмя.
— Способен ли си да оживееш, Олгерд?
Усмивката не слезе от лицето на кимериеца и когато започна още по-силно да впива пръсти в разтрепераната ръка на хазака. Последва изскърцване на кост, пречупваща се в друга кост. Лицето на Олгерд придоби пепеляв цвят. Беше прехапал долната си устна и кръвта се стичаше по брадата му. Но не издаде нито звук.
Конан високо се изсмя и го пусна. Олгерд се олюля и със здравата си ръка се подпря на масата.
— Подарявам ти живота, Олгерд, така както някога ти ми подари моя! — каза тихо Конан. — Въпреки че тогава ти не го направи от човеколюбие, а заради своите цели. Когато нареди да ме свалят от кръста, ти ме подложи на изпитание, което сам не би преживял. На това е способен само варварин от далечните северни страни. Качвай се на коня си и заминавай. Вързан е зад шатрата. В меховете под седлото имаш храна и вода. Ако тръгнеш веднага, никой няма да те види. Знаеш много добре правилата на пустинните номади — за сваления вожд няма милост!
Олгерд не отговори. Бавно се обърна и със залитаща походка се отправи към задния вход на шатрата. Мълчаливо отвърза огромния бял жребец, който го чакаше под сянката на клонеста палма. И пак без да промълви нито дума, придържайки осакатената си ръка в процепа на копринения си халат, се метна на коня и потегли през пустинята на изток, за да изчезне завинаги от живота на зуагирите.
Конан остана сам в шатрата. Изпразни на един дъх пълен бокал с вино и доволно примлясна с уста. Със замах метна празната чаша настрана, след което излезе от шатрата през предния вход.
Пред очите му се разпростираше лагерът на зуагирите, с шатри, направени от камилски кожи и мъже, облечени в бели дрехи — пеещи, каращи се, разговарящи.
— Хей, вълци, наострете уши! — извика Конан с глас, който се понесе като гръмотевица и достигна и най-отдалечената шатра. — Елате всички тук, при мен!