Глас от кристала
В една от каменните кули на градската крепостна стена седяха група мъже и внимателно слушаха какво говори един от тях. Повечето бяха още съвсем млади, но лицата им бяха изпити от продължителни мъки и страдания. Носеха прости мрежести метални ризници, а по овехтелите им кожени колани висяха ножове и ками.
— Сега вече знам със сигурност, че преди много месеци Конан каза самата истина — разпалено разказваше на другарите си Валери. — Дълги седмици прекарах пред вратите на двореца. Правех се на глухоням просяк, но единствено така успях да се добера до истината. Разбрах, че нашата кралица е пленена и затворена в катакомбите. Дебнех удобен момент и една късна нощ успях да проследя и пленя надзирателя, който пазеше затворената кралица. Отвлякох го в едно мазе наблизо и започнах разпит. Преди да умре, той ми разказа това, което ще чуете вие сега. То потвърждава предишните ми подозрения. Жената, която сега управлява Кауран, е вещица и се казва Саломе. Надзирателят ми каза, че килията, където е затворена Тарамис, е най-долния етаж в катакомбите.
Нападението на зуагирите ни е добре дошло. Не зная точно какво смята да прави Конан. Може би иска да си отмъсти на Констанциус. Може би иска да ограби и срине града. За нас е трудно да преценим.
Ние обаче трябва да направим следното. Точно когато започне битката, трябва да освободим Тарамис. Моментът е много удобен. Констанциус и неговата войска ще излязат да се бият със зуагирите извън града. Той няма друга възможност, защото градът не е подготвен за дълга обсада, запасите от храна и вода са малко. Разузнавачите съобщиха, че зуагирите имат стенобойни машини. При всички случаи са ги построили под ръководството на Конан. Както ви е известно, кимериецът е бил дълги години в западните земи и е изучил всички видове бойни техники. Констанциус ще изведе цялата си войска в полето и смята да разбие ордите на Конан с един мощен удар. В града_ще останат само няколкостотин войници, които ще бъдат разположени по кулите, бойниците и портите на крепостната стена. При това положение няма да има почти никаква охрана на затвора. Ние ще освободим Тарамис, а какво ще правим след това, ще зависи от обстоятелствата. Ако Конан победи, ще покажем Тарамис на народа и ще го призовем към въстание. Знаете много добре, че всички до един ще се вдигнат. Те само това чакат. С голи ръце ще избият шемитите, останали да охраняват града. После ще затворим портите — както за наемниците, така и за номадите. Нито един от тях не трябва да влиза вътре. И Ще преговаряме с Конан. Той винаги вярно е служил на Тарамис! След като узнае истината и самата кралица разговаря с него, убеден съм, че ще пощади града. Но много по-вероятен е вторият вариант, а именно — да победи Констанциус. Тогава ще трябва много бързо и тайно да избягаме и да потърсим някъде сигурен азил. Всичко ясно ли е?
Младежите кимнаха едновременно като един.
— В такъв случай извадете мечовете си, отдайте душите си на Иштар и да вървим към тъмницата. В този момент наемниците сигурно вече напускат града.
Последното беше самата истина. Утрото блестеше в редиците островърхи шлемове, плуващи като широка река под могъщия свод на каменната крепостна врата. Подрънкваха металните брони на конете. Предстоеше бой между две конници. Такава битка можеше да стане само в безграничните равнини на изтока. Стоманената река на ездачите се изливаше в полето — мрачни, тежки фигури, с черно-сребърни брони, дълги къдрави бради и изкривени като на хищни птици носове. В неподвижните им погледи не се четеше нито съмнение, нито страх, нито милост. Мъжете бяха завладяни от едно единствено чувство — безкрайна вяра в благосклонната съдба.
От двете страни на улиците беше излязло населението на града. Хората мълчаливо наблюдаваха чуждоземните войници, които отиваха да отбраняват техния град. Не се чуваше никакъв шум — те се отнасяха към този театър без никакъв интерес, без никакви емоции. Повечето бяха облечени в дрипи, някои прехвърляха в ръцете си изпомачкани шапки.
В една от кулите на двореца, имаща най-добър изглед към южните врати на града, върху кадифени покривки се излежаваше Саломе и ехидно наблюдаваше Констанциус, който току-що си беше закопчал колана и сега навличаше ръкавиците си. Бяха сами в стаята. През златните завеси долиташе приглушен шум от дрънкащи оръжия и тропот на копита.
— Още преди да се свечери ще ти докарам достатъчно много пленници, за да можеш да нахраниш до насита своя дявол от храма! — каза Констанциус, засуквайки нагоре мустаците си. — Свикна ли на мекото и тлъсто месо на кауранците? Може би днес ще има нещо по-различно за вечеря — малко по-жилавичко месо от пустинни номади.