Младежът влезе преди тях. От сянката изплува невероятно отвратително чудовище, което с жабешки подскоци се запъти право към него. Малките му очички злобно блестяха, от устата стърчаха остри зъби. Валери се заизмъква навън, но няколко стрели изсвистяха край ушите му. Смъртта дебнеше навсякъде.
Група шемити бяха успели да се измъкнат от тълпата и караха конете да тръгнат нагоре по стълбите. Лъковете им бяха готови за стрелба. Валери отскочи зад една колона, в която веднага се удариха няколко стрели. Тарамис лежеше като мъртва в ръцете му.
Преди шемитите да заредят отново лъковете си, входът на храма се изпълни от някаква огромна маса. Беше чудовището. С изплашени викове наемниците обърнаха конете си и панически се опитаха да пробият обратно път. Обърканата от страх тълпа също се люшна назад. Чуха се викове на изпомачкани хора.
А чудовището изглежда виждаше само Валери и Тарамис. С усилие се провря през тесния за него вход и се запъти към тях. Валери побягна към стълбите. По петите му вървеше смъртта. Имаше вид на страшен, отвратителен звяр.
Неочаквано отнякъде се чу остър тропот на копита. По една от уличките се появи бягаща група окъсани шемити, следвана от конници с размахани мечове. Беше отряд кауранци, връщащи се победоносно в родния град. Отстрани препускаше отряд бедуини, предвождани от великан в черна ризница.
— Конан! — изкрещя Валери с всички сили. — Конан, насам!
Капитанът даде някаква команда. Без да променят посоката си бойците му опънаха лъкове. Черен облак полетя над главите на хората и се заби в туловището на звяра. Последва нов залп, после още един.
Чудовището падна и се затъркаля по стълбите в подножието на храма. Беше мъртво като господарката му, която го бе извикала от тъмнината на отдавна минали времена.
Конан придърпа юздата на коня си и скочи. Валери внимателно остави кралицата върху мраморно стъпало. После, отмалял, сам приседна. Хората ги наобиколиха.
Конан протегна ръка и вдигна главата на кралицата.
— Но това е истинската Тарамис! — изненадано извика той. — А коя е тогава онази там?
— Това е демон, взел лика на нашата кралица! — заобяснява младежът.
Конан започна невъздържано да проклина. Грабна плаща на най-близкия от своите войници, загърна Тарамис и я вдигна.
Миглите на девойката трепнаха, тя леко отвори очи и с невярващ поглед се огледа наоколо.
— Ах, но това е Конан! — изненадано въздъхна тя и здраво стисна мощната му ръка. — Дали не сънувам? А тя ми каза, че си умрял!
— Е, малко беше останало… Но, както виждаш, сега съм тук с мои верни хора. Не посмях да пусна отрядите в града. Чакат пред крепостната стена. Разбихме армията на Констанциус. Наредих да не се вземат пленници, с изключение на един… Останалите живи шемити успяха да се скрият в града. Но ние разбихме вратите и пуснахме вътре отрядите на кауранската конница. Тя е напълно достатъчна, за да подържа реда и да отбранява крепостта.
— Всичко е като някакъв кошмарен сън… Горките ми хора! Горката земя! Толкова много страдание… Трябва да компенсирам всички преживени мъки! А ти ще ми помогнеш! От този момент си не само капитан на личната ми гвардия, но и мой канцлер!
— Не, кралице. Това не е за мен. Станах вожд на зуагирите и им обещах да ги поведа към Туран. Такъв е животът… Не съм създаден да живея сред мраморни колони. Сега ще те оставя под охраната на кауранските воини, а аз ще довърша това, което съм започнал.
Възторжената тълпа направи шпалир за възкръсналата кралица и тя тръгна към двореца. По петите я следваше Валери. Неочаквано той усети как в ръката му нежно се притисна друга ръка — малка и нежна. Обърна се и в следващия миг вече прегръщаше тънкото тяло на Ивга, която го обсипваше с целувки и сълзи от радост. Момъкът блажено се усмихваше, като моряк, достигнал най-после заветния пристан.
Не всеки мъж обаче търси мир и спокойствие. Има такива, родени за битки и приключения. И те не могат да живеят другояче…
Слънцето бавно изгряваше. Древният път на керваните беше изпълнен с ездачи в бели наметала. Предвождаше ги Конан от Кимерия. Наблизо се издигаше черен кръст с прикован за ръцете и краката човек.
— Преди седем месеца аз бях горе, а ти — на кон, Констанциус! — каза Конан. — Ти изглежда си от тези хора, които са по-способни да измислят мъчения за другите, отколкото сами да ги понасят. Аз висях на кръста и успях да оцелея, поради голямата ми издръжливост на варварин от север й стечението на обстоятелствата. Когато слънцето залезе, ти ще бъдеш мъртъв. Е, соколе на пустинята, оставям те в достойна за теб компания — на владетелите на пустинята!