— Е, глупачко, ще се сетиш ли най-после коя съм, или още да си играем на криеница?… Аз съм Саломе!
— Саломе! — ахна Тарамис и се разтрепера като лист, осъзнавайки зашеметяващата истина. — Мислех, че си умряла малко след като си се появила на този свят — тихо промълви тя.
— И други си мислеха така! Вярно е, че щом се родих, ме отнесоха в пустинята. Оставиха ме там, за да загина под палещите лъчи на безмилостното слънце. Да се продъни земята и ги погълне пъкълът дано! Да захвърлят мен, малкото безпомощно пеленаче, чийто живот не беше по-силен от пламъка на мъждукаща свещ! И знаеш ли защо трябваше да умра?
— Аз… аз… чувала съм нещо за тази история…
Див смях разтърси гостенката. С рязък жест дръпна дрехата си и откри красиво бяло тяло. Между изваяните й гърди аленееше някакъв странен знак — кървавочервен полумесец.
— Знакът на вещиците! — ужасено извика Тарамис и отскочи назад.
— Този път позна! — смехът на Саломе беше пълен с режеща омраза. — Да, това е проклятието на кауранските крале! Тази история се разказва шепнешком по всички пазари, от нея сърцата на хората замират от ужас и страх! Тези наивници си разказват от ухо на ухо как веднъж първата кралица на Кауран се отдала на самия дявол и после се родила дъщеря, която била безсмъртна. И как на всеки сто години в нашата аскарианска династия се ражда по едно момиченце, чието бъдеще се определя от знака на червения полумесец върху гърдите. Това древно проклятие се повтаря неизменно на всеки сто години.
Веднага след раждането си някои момиченца-вещици били убивани. Някои успяваха да оцелеят — силни вещици, горди дъщери на Кауран, те преживяваха вихрено спечеления си живот. И всяка от тях се казваше Саломе — вещицата. И аз съм Саломе! Ще ме има и в бъдещето. Дори когато ледниците от север плъзнат на юг и цялата наша цивилизация бъде смазана под тях! А когато от пепелта се възроди новият свят, Саломе отново ще тръгне по земята, ще омайва най-могъщите мъже и с удоволствие — ще гледа как падат главите на най-мъдрите от всяка епоха… Саломе — вещицата!
— Но нали… нали си умряла?
— Аз ли? — очите на Саломе заискриха в странни блясъци. — Въобще не съм умирала! Наистина, отнесоха ме далеч извън града и ме оставиха под изпепеляващото слънце на пустинята. Беззащитно дете, изложено на чакалите, лешоядите и пустинните вълци. Но моят живот е много по-силен от живота на който и да е простосмъртен, защото черпя енергия от могъщите черни дълбини, за които обикновените хора нямат понятие. Часовете летяха, слънцето изпращаше на земята огнените си стрели, пустинята се нажежи като ад. Но аз не умрях. Вече смътно си спомням това време, за мен то е като сън, разказан ми от друг човек. Изведнъж се появиха камили и хора с жълта кожа. Бяха облечени в копринени тоги и говореха на някакъв непознат език. Били се отклонили от пътя на керваните, лутали се насам-натам и по една случайност приближили мястото, където съм лежала. Водачът им знаел смисъла на червения полумесец и щом го забелязал, решил да ми подари живота. Този човек беше велик маг от далечен Хитай. Връщаше се след дълго пътуване до далечна Стигия. Той ме отнесе в града на червените кули — Хекин, чиито минарета се провираха, оплетени в лиани, между стволовете на тъмни бамбукови лесове. Там той ме отледа и изучи, под неговите грижи израснах и станах жена. Старостта не отслаби способностите му в черната магия. Научи ме на много, много неща…
Саломе млъкна, загадъчно усмихната, със зловещо проблясващи очи. После отметна глава, като да прогони някакъв досаден спомен и продължи:
— В края на краищата ме изгони. Каза, че въпреки огромните усилия, които полага, за да ме научи на най-висшите тайнства, от мен няма да излезе нищо. Щяла съм да си остана една най-обикновена магьосница и толкоз. Плановете му бяха грандиозни — да ме направи кралица на света и чрез мен да владее всичко. Но за негово разочарование аз отказах да седя по цели безкрайни седмици в Златната кула и непрестанно да се взирам в едно кристално кълбо. Отказах безброй пъти да повтарям едни и същи заклинания, изписани върху кожа от змии с кръвта на млади девици, да се потя над запрашени свитъци, съдържащи писания на отдавна мъртви езици. Великият маг крещеше, че съм обикновен земен червей, който никога няма да добие представа за могъщите сили на космичната магия. Може и да е така… Но светът, който ме заобикаля, съдържа всичко, за което аз мечтая — могъщество и слава, приказни богатства, силни и прекрасни мъже за любовници и очарователни жени за робини. Той ми разказа коя съм аз, откри проклятието, тегнещо над мен и съществуването на наследство, което ми се полага. То принадлежи колкото на теб, толкова и на мен. Досега е било твое, отсега — само мое. Това е правото на силния!