Младежът се мяташе в леглото с безсилна ярост и горещи сълзи обливаха лицето му. Изплашеното момиче го прегърна, притисна главата му към гърдите си и се опита да го успокои.
— По-добре достойна смърт, отколкото такъв черен позор! — не спираше раненият. Видя ли този ужас, Ивга?
— Не, Валери! — момичето отново се зае с раните. — Събудих се едва от шума на уличния бой. Погледнах през прозореца и видях как някакви чужди войници избиват мирни граждани. И после те чух да ме викаш откъм вратичката на задната улица.
— Довлякох се дотук с последни сили — каза момчето. — Свлякох се и повече не можах да се вдигна.
Ако бях останал така на улицата, онези щяха да ме убият. В името на Иштар, успях да се справя с трима от тях и да ги пратя в пъкъла. Сигурно вече дяволите се бият за прогнилите им сърца!
Момичето се опитваше да го утеши, галеше го и му шепнеше като на малко дете. Накрая леко го целуна по напуканите устни. Но изгарящият вътрешен огън не даваше покой на Валери. Трескаво той и продължи разказа си:
— Когато шемитите започнаха да влизат в града, не бях дежурен и заедно с други войници почивахме в спалните помещения. На разсъмване в стаята се втурна капитанът. Беше пребледнял като платно. „Шемитите са в града! — извика той. — При южната порта дойде самата кралица и заповяда да ги пуснем. Освободи стражата — нямало повече нужда да се охранява Кауран.“
Никой не разбираше какво става в града, но както винаги и сега се подчинихме на кралската заповед: да оставим оръжията и всички да се съберем в двора на двореца. Само Иштар знае какво може да означава това, но заповедта си е заповед…
Когато нашите момчета пристигнаха пред двореца, десетки хиляди от онези брадати дяволи вече бяха там в пълно бойно снаряжение. От прозорците на околните сгради надничаха любопитни граждани. Съседните улици бяха претъпкани от все още невярващи и объркани хора. На върха на стълбището пред двореца стоеше Тарамис, а до нея се пъчеше Констанциус и доволно сучеше противните си мустаци. Имаше вид на угоен котарак, току-що закусил с поредната мишка. Няколко стъпала по-долу стояха петдесетина въоръжени до зъби шемити с натегнати срещу народа лъкове. Войниците от кралската гвардия бяхя унило скупчени в подножието на стълбите и с не по-малък ужас от нас наблюдаваха странните събития, които се разиграваха пред очите им. За разлика от нас, обаче всички бяха въоръжени.
По едно време Тарамис проговори. Тя съобщи, че отново е премислила вчерашното си решение (вчера тя остро и гневно отхвърли предложението на Констанциус), счита постъпката си за прибързана и днес е решила да направи Констанциус свой съпруг! За това, че пусна шемитите в града, не отрони нито дума. В замяна на това ни съобщи, че след като Констанциус води голям брой професионални войници, Кауранската армия просто става излишна! Войниците се освобождават от служба и следва да се завърнат кротко и тихо по домовете си.
С угаснали погледи нашите тръгнаха да се разотиват. Но когато дойде ред на кралската гвардия, нещата придобиха нов обрат. Техният капитан, Конан, им заповяда да не мърдат от местата си, преди да получат заповед лично от него. Поради големия му авторитет, всички се подчиниха въпреки кралското нареждане. Говореше се, че тази нощ Конан не е бил дежурен и е обърнал не една кана с тежко кауранско вино. Но сега беше в обичайната си форма. Бързо изтича нагоре по стълбите, изправи се пред кралицата и с изпитателен поглед я гледа няколко секунди. После се обърна към народа и извика:
— Хора! Това не е вашата кралица! Тази жена не е Тарамис! Това е някакъв маскиран демон!
След това настъпи истински ад. Един от шемитите се опита да удари Конан, но той моментално го съсече. В следващата секунда целият двор се превърна в бойно поле. Шемитите нападнаха и убиха много от обезоръжените войници. Някои отвърнаха, като грабнаха каквото им беше под ръка. Така направих и аз. Кълна ти се — ние не се биехме срещу Тарамис! Битката беше между нас и брадатите дяволи на Констанциус. Той лично ги ободряваше с пронизителни викове да избият до един предателите на трона. Но не ние бяхме предателите!
Гласът на Валери трепереше от вълнение и отчаяние. Момичето се опитваше да го успокои. То не разбра много от нещата, но страдаше и се измъчваше със своя любим.
— В настъпилата суматоха хората не знаеха на чия страна е истината — продължаваше младежът. — Цареше пълна бъркотия. Ние бяхме в безнадеждно положение. Само някои имаха оръжие. Гвардейците ни обиколиха в квадрат и се опитваха да ни защитят, но бяха около петстотин души, а онези настъпваха с хиляди. При такава битка изходът можеше да бъде само един. А какво правеше в това време Тарамис? О, ужас до небесата! В момент, когато наемниците избиваха нейните хора, тя се смееше с цяло гърло, прегърната през кръста от Констанциус! Като някакъв красив и зловещ демон с каменно сърце. О, богове! Това беше някаква лудост…