Плясъкът на крила го накара да вдигне глава точно навреме, за да избегне острия клюн на перестата черна стрела, насочена към очите му. Изкрещя прегракнало, опитвайки се да сплаши нападащите птици. Лешоядите се вдигнаха и закръжиха в потъмняващия простор.
Ужасна жажда измъчваше Конан. Предишната нощ беше изпил толкова вино, че всеки друг би излязъл от строя поне за няколко дни. За последен път пи вода малко преди да започне битката в кралския двор, а това беше рано сутринта. В боя човек губи много енергия и страхотно ожаднява. Сега Конан гледаше сребристите води на реката така жалостно, както някой грешник би гледал през решетките на пъкъла човешкия свят. Представи си хладните капки, които се стичат по тялото, когато се къпе. В ушите му кънтеше ромоленето на потоците в равнината, виждаше огромни рогове, пълни с чудесна пенлива бира, спомняше си безбройните чаши игриво вино по тезгяхите на кръчмите. Трябваше да си прехапе устните до кръв, за да не зареве като изтезавано животно.
Като в някакъв сън пред очите му се размиваха черните силуети на града в отблясъците на пурпурния залез. Всичко наоколо стана червено. Конан отново погледна към реката и облиза почернелите си напукани устни. В светлината на залязващото слънце водата приличаше на кръв. От изток настъпваше катрановочерна нощ.
До притъпения му слух отново долетя плясък на крила. Той повдигна глава и впи поглед в снишаващия се лешояд. Останалите птици се рееха още доста високо, но той знаеше, че няма да успее вече да ги уплаши с викове.
Конан наклони глава встрани, затвори за момент очи и с огромно усилие търпеливо зачака. Лешоядът приближи, кацна на рамото му, размахвайки криле и замахна с клюн към лицето. Конан светкавично отмести глава, така че птицата нарани само кожата на брадата му. Стреснат от неочакваното движение, лешоядът понечи да отлети. Конан протегна мускулестата си шия, оголи зъби във вълча усмивка и с рязко движение ги впи в сбръчкания врат на лешояда. Едно бясно мятащо се кълбо от криле и перушина изпълни погледа му. Ноктите на обезумялата птица деряха гърдите на Конан, но той продължаваше с всички сили да стиска врата й. Жилите му бяха изпъкнали като опънати въжета. Чу се звук на хрущящи кости. Лешоядът се отпусна и замря с пречупен врат. Конан отпусна зъби и изплю кръвта, напълнила устата му. Останалите птици, изплашени от съдбата на събрата си, отлетяха и накацаха по голите клони на едно по-отдалечено дърво. Приличаха на черни демони от кошмарен сън.
Вълна на див триумф заля помътения мозък на човека. Все още можеше да сее смърт — все още беше жив! Кръвта във вените му буйно закипя. Режещите болки по тялото отричаха смъртта!
— В името на Митра! Такова чудо още не бях виждал през живота си.
Наистина ли някой говореше, или това бяха халюцинации? Конан тръсна глава, за да премахне капките пот и кръв, стичащи се около очите му и в подножието на кръста видя четирима конници, които любопитно го наблюдаваха. Трима от тях бяха доста смугли, с извити орлови носове. По дрехите им личеше, че са от племето на зуагирите — номади, живеещи от другата страна на реката. Четвъртият беше облечен в дълъг бял халат, през главата му падаше бял шал препасан през челото с троен шнур, изработен от камилски жили. Не беше шемит. В здрача Конан успя да разгледа лицето и фигурата му. Непознатият имаше почти неговата височина, но с по-лека конструкция. В движенията му се забелязваше гъвкавостта на змиорка. Късата черна брада не можеше да скрие агресивната линия на долната му челюст, а под наметалото проблясваха две стоманеносиви очи. Със силна ръка мъжът придърпа поводите на жребеца и отново проговори:
— В името на Митра! Струва ми се, че трябва отнякъде да познавам този юнак!
— Със сигурност трябва да го познаваш — обади се един от зуагирите. — Това е кимериецът, капитанът на кралската гвардия!
— От кога кралицата се избавя по този начин от своите най-верни служители? — измърмори ездачът. — Никога не бих си помислил, че Тарамис е способна на такова нещо! Бих предпочел например някоя малка война. При нея човек поне може нещо да заграби. Ето — колко път изминахме, стигнахме почти пред самия град — а нищо свястно не намерихме, освен оня добитък — той отметна глава към един могъщ и красив вол, който водеха на въже — … и това умиращо куче!