— Запорски злодей! Само да можех да се откача от това дърво, щеше да видиш какво умиращо псе щях да направя от теб! — Конан ядно тръсна окървавената си глава.
— О, велики Митра — та този кютук ме познава! — изненада се ездачът. — Откъде ме познаваш, разбойнико?
— Има само един като теб — промърмори Конан. — Ти си Олгерд, водачът на южните племена.
— Така е. И бивш вожд на пастирите от Запорската река. Искаш ли да останеш жив?
— Само глупак може да зададе такъв въпрос! — отвърна Конан.
— Единственото качество, което ценя в другите мъже — каза Олгерд — е смелостта и твърдостта. Сега ще видя дали си велик мъж, или само едно мизерно скимтящо псе, което кротко чака смъртта си…
— Ако отрежем кръста, може да ни забележи стражата от крепостната стена — намеси се един от зуагирите.
— Вече е достатъчно тъмно. Джебъл, вземи секирата и отсечи кръста долу!
— Ако падне напред, ще го смаже — възрази Джебъл. — Ако го отсека така, че да падне назад, ударът ще му счупи главата и ще разкъса вътрешностите.
— Ще значи, че не е достоен за моята банда — отсече Олгерд. — Щом не е, по-добре да умре! Сечи!
Ударите по дървото отекваха като удари с чук в главата на Конан. Огнени стрели на разкъсваща болка следваха всеки трясък, забиваха се като нажежена тел в измъчените му подпухнали длани и ходила. Стискаше зъби и през напуканите му устни не излезе нито звук. Най-после кръстът се заклати и с грохот се сгромоляса назад. Конан беше напрегнал до пръсване всичките си мускули, плътно притиснал глава към гредата. Когато кръстът с глух трясък се удари в земята, подскочи още веднъж и замря, пленникът едва не припадна от болка. После радостно констатира, че и този път желязната мускулатура го спаси от гибел. Лежеше неподвижно и не издаваше нито звук, въпреки че от носа му бликаше кръв, а мускулите трепереха от напрежение. Джебъл одобрително изръмжа и клекна. Стискаше големи ръждясали клещи, които се използваха за смяна на конски подкови. Челюстите им се впиха в дланта на капитана. Главите на пироните се бяха впили дълбоко в разраненото и подпухнало месо. С пъшкане зуагирецът разклащаше пироните, от раните течеше кръв, но Конан лежеше неподвижен, и ако могъщите му гърди не се издигаха и спадаха равномерно, човек би помисли, че е умрял. Най-после проклетото желязо бе измъкнато и с доволно ръмжене Джебъл го запокити в тревата. Същото се повтори и с другата ръка. Мъжът понечи да освободи и краката, но същевременно Конан с огромно усилие се беше надигнал, изтръгна клещите и се наведе към претръпналите си крака. Скърцайки със зъби, той здраво стисна клещите — ръцете му бяха две горещи рани — и, треперещ от напрежение, с един замах измъкна единия, а после и втория пирон от краката си. Изправи се вдървено, олюлявайки се като пиян, с плувнало в пот тяло. Усети, че го обхващат гърчове и с усилие задържа напъните да повърне.
През цялото време Олгерд безучастно наблюдаваше. Сега посочи към свободния кон. Накуцвайки, Конан се запъти към красивия кафяв жребец. Всяка крачка за него беше кървава агония. По устата му изби пяна.
Хвана юздите с обезобразените си ръце, силно дръпна поводите, Конят приклекна и Конан успя да го възседне. В същия миг Олгерд рязко удари с бич във въздуха, животното се подплаши и за малко не хвърли ездача. Но Конан се беше притиснал здраво и иритегли силно юздата. Конят изцвили и се укроти.
Един от зуагирите извади мех с вода и въпросително погледна Олгерд. Последният поклати отрицателно глава.
— До лагера има само десет мили. Ако този човек е пригоден да живее в пустинята, ще издържи и без вода!
Групата се отдалечи към реката. Между ездачите се поклащаше и Конан — с почернели, напукани устни и засъхнала кървава пяна около устата.
Писмо до Немйдия
Вече много, много години ученият Астреас пътуваше, за да изучава живота и обичаите на хората в далечните източни земи. Събирайки мъдрост и познание, той често пишеше на приятеля си в родната Немйдия — мъдреца Алкемид. Ето какво гласеше едно от последните писма на Астреас:
„Скъпи приятелю, трудно би ми повярвал, ако ти кажа колко катастрофално се промениха нещата в Кауран, откакто кралицата сключи съюз с Констанциус (част от събитията вече ти описах в миналото писмо). Минаха вече седем месеца оттогава, а на мен ми се струва, че самият дявол се е измъкнал от ада и е дошъл в Кауран. Изглежда Тарамис напълно е полудяла. По-рано бе известна със скромност, честност и справедливост. Сега е точно обратното. Личният й живот е направо скандален и думата «личен» тук въобще не е точна. Кралицата дори не си прави труда да прикрива оргиите, които организира в двореца. Това са безкрайни пищни гуляи и разврат, в които по принуда включва и придворните си дами, току-що омъжените жени, дори девиците. Самата тя не си направи труда да се омъжи за Констанциус, който въпреки това седи до нея на кралския престол и управлява. Той живее по същия начин, а неговите офицери не остават по-долу от тях. Когато им се прииска да изнасилят някоя жена, не се съобразяват нито със семейното й положение, нито с възрастта или протестите й. Опустошеното кралство стене под непосилни данъци, селата са обрани до шушка, търговците ходят облечени в парцали, защото нищо друго не им е останало, а и на това са доволни, тъй като поне са успели да спасят кожата си.