При това сухо остроумие на Крийд Коя примигна развеселено.
— Трябва да дойдеш да постоиш при нас, когато обстоятелствата го позволят. Ще ти хареса. Решел се грижи къщата винаги да е пълна с живот и с чужди деца.
За момент Коя се притесни, че е прекалил. Но Крийд сърдечно отвърна:
— Да. Това би ми харесало.
Отпиха от чия си, докато стояха край парапета и гледаха надолу към разкриващата се панорама от земя и море. Бреговата линия на Минос бавно се плъзгаше под тях, докато корабът дрейфуваше под вятъра.
Град Ал-Минос блестеше под следобедната слънчева светлина — най-голямото Свободно пристанище сред всички Мерсиански острови. Около него се простираха ръкавите на залива, белите плажове, потъмнели от тълпи хора и облаци летящи червени хвърчила. Тази седмица пристанищният град се радваше на феста и дори присъствието на Първа флота в пристанището му не беше успяло да помрачи празничното настроение на населението. Съпругата на Коя беше някъде там, долу, из оживените улици, заедно с родителите, сестрите му и много палави деца. Или може би вече наблюдаваха състезанията с коне на плажа Утико и залагаха с джобните си читове, докато лакомо лапат рохки яйца от празничните запаси за общо ползване.
Усети прилив на съжаление, че днес не е с тях. Коя очакваше с голямо нетърпение да прекара деня със семейството си и поне за кратко да забрави за всичко друго.
— Денят на Зезике — внезапно обяви Крийд, сякаш едва сега беше забелязал хвърчилата и стълпотворението по плажовете. — Знаеш ли, съвсем бях забравил за това.
— Ти си кхосианец. Можеше да се очаква — сви рамене Коя.
— Нали ти е известно, че и ние почитаме този човек. Просто не го правим толкова ревностно, колкото го правите вие, фанатиците, тук, на запад. — Той говореше безгрижно, но в изражението му имаше нещо неизказано, докато наблюдаваше далечните празненства, може би някакъв вид копнеж.
Коя можеше само да предполага как се чувства този мъж, както и останалите хора от Бар-Кхос, докато живеят със свити сърца зад непрестанно атакуваните стени, изправени денонощно пред заплахата да бъдат избити.
— Просто си мърморя, Марсалас. Знам, че доста ти се насъбра.
Генералът се изправи и прочисти гърлото си. Когато срещна погледа на Коя, двамата бяха като две самотни планини, извисяващи се една срещу друга.
— И на теб сигурно не ти е лесно. Вероятно твоят народ очаква твърде много от теб — живия наследник на самия велик философ.
— Тази тежест едва ли може да се сравнява с други.
На Коя му се искаше да смени темата, защото не се чувстваше удобно, когато се обсъжда произходът му, свързан с прочутия духовен баща на демокрасите. Той наблюдаваше множеството бойни кораби в пристанището и си спомни — макар че едва ли се нуждаеше от припомняне — че манианските флотилии сега плават към тях.
— Тази година се навършват сто и десет години от революцията — отбеляза Коя. — Сто и десет години, откакто свалихме Върховния крал и благородниците, които си въобразяваха, че могат да заемат мястото му. Въпреки това, когато съм сам и не се чувствам толкова уверен, колкото би следвало, понякога се чудя дали нашата мечта за демокрасите ще оцелее още дълго.
— Свободните пристанища все още не са победени.
— Хайде стига. Този миг не е далеч, Марсалас. На края на силите си сме. Манианците са стегнали в хватката си търговските ни пътища към останалия свят. Занзахар остана единствената ни връзка и затова ни експлоатира за набавянето на всички необходими ресурси. Бар-Кхос едва удържа фронта на изток, а флотите — в морето. И с общата си съпротива с всеки изминал ден се превръщаме във все по-голяма заплаха за властта на империята. Заради нас всяка сутрин светът се събужда със съзнанието, че има и други начини на живот, освен този на Ман. Ето защо империята ни мрази толкова ожесточено. Затова тя няма да спре, докато не ни разгроми или самата тя не бъде унищожена — а Ман не изглежда като противник, който лесно ще бъде победен.
— И преди се е случвало — народите са устоявали на велики империи и властта им е била отхвърляна. Може да се случи отново.
— Да, разбира се. Но дори да се случи… чудя се дали въпреки това идеалите на демокрасите ще оцелеят. Или победата ще ни излезе твърде скъпо? Дали дотогава няма да сме започнали да харесваме войната и да настояваме за отмъщение?
— След Годините на меча отново заживяхме в мир. Можем да го направим пак.
— Направихме го, защото победата сама по себе си беше нашето отмъщение. И дори тогава едва успяхме да създадем демокрасите. Такива времена на промени са винаги несигурни, Марсалас.