— Стената на Карност всеки момент ще падне. Тансерине иска да му изпратим всички подкрепления, които можем.
На Крийд внезапно му стана трудно да диша. Вдигна ръка към гърдите си, където сякаш изведнъж се беше появила огромна тежест.
Опита се да заговори, но не успя, и му се наложи да пробва отново.
— Има ли някаква вест за подкрепленията на Лигата?
— Все още са на път. Марсалас, добре ли си?
— Добре съм — промърмори Крийд и направи знак на Халахан да спре, защото мъжът започна да сваля колана с меча си с намерението да дойде във водата при него.
Болката, която избухна във вените му, наподобяваше убождането на хиляди нажежени игли и той осъзна, че далеч не е добре. Краката му се подкосиха под тежестта на тялото му.
Генералът потъна под повърхността, почти без да усеща ръцете, които се протегнаха да го подхванат, нито чу загрижените викове, заглушени от подобната на утроба прегръдка на водата. Почувства балончетата въздух, които се втурнаха покрай лицето му, когато целият му живот се съсредоточи в един-единствен миг на неописуема болка, и след това не усещаше нищо повече.
На сутринта след смъртта на Сашийн се разбраха да преговарят на неутрална земя, в палатка, издигната набързо недалеч от моста към Туме. Сами и невъоръжени, Спарус и Романо се изправиха лице в лице в студената светлина на деня.
Романо тържествуваше тази сутрин. Спарус го виждаше в очите му.
Самият архгенерал изпитваше единствено нескончаема тъга.
— Какво ще правиш с нея? — попита Романо със самодоволна усмивка.
Спарус не позволи лицето му да издаде гнева му. Твърде много беше заложено на карта, за да позволи това да се превърне в нещо лично.
Нарочно пое дъх, преди да отговори:
— Мортарус ще съхрани тялото й и ще го изпратим по небесен кораб обратно в Ку’ос.
— Може би ти трябва да се качиш на този кораб.
Спарус свали шлема си и го опря в колана си.
— Няма да получиш тази армия, Романо.
На нетърпеливото лице на младия мъж се появи изражение на искрена озадаченост.
— И защо не?
— Защото такава беше последната заповед, която матриархът ми даде.
— Аха — отвърна Романо и закрачи напред-назад пред Спарус. — Знаех си, че ще се опита да възпрепятства шансовете ми. Но не бях сигурен дали ще изпълниш заповедта й, след като нея вече я няма и онова, което тя иска, е без значение.
Той погледна към Спарус, оставяйки въпроса открит за него.
— Иначе ще има гражданска война.
— Романо, ако искаш да се обявиш сам за патриарх, направи го. Няма да застана на пътя ти. Върни се в Ку’ос с хората си и превземи столицата, ако можеш. А докато правиш това, аз ще продължа към Бар-Кхос и ще го завладея за всички нас.
Изглежда, Романо вече беше мислил за това.
— Претенциите ми ще са по-обосновани, ако идват от развалините на Бар-Кхос. Експедиционните сили ми трябват, Спарус. Искам ги за себе си.
— Тогава значи ще има война — заяви върховният генерал. — Освен ако измислим някакъв изход от ситуацията.
Веждите на Романо трепнаха и той спря да крачи на няколко стъпки от Спарус.
Възрастният мъж се напрегна, усетил внезапната промяна в атмосферата.
Погледна в очите на Романо и веднага разбра — той възнамеряваше да го убие.
Благодарение на рефлексите си на войник Спарус реагира светкавично и запокити шлема си към Романо в мига, в който младият мъж замахна с ръка.
Спарус отскочи назад и шлемът му се стовари върху главата на Романо точно когато върховете на пръстите на младия генерал прелетяха покрай лицето му.
Отрова! — помисли си той, отскочи още една крачка назад и вдигна ръка към бузата си. Имаше късмет. Ноктите на мъжа не бяха пробили кожата му.
— Стражи! — изкрещя Спарус и излезе заднешком от палатката, впил гневен поглед в младия мъж през празното пространство. — Ще умреш заради това! — зарече се той.
— Ще видим — отвърна Романо, след което се обърна и побягна.
Вечеря с местните
Когато семейството контраре го видя да върви с меч в ръката към колибата им по брега на реката, омазан от главата до петите със засъхнала кал, от която надничаха само свирепите му очи, те прекъснаха онова, което вършеха, и го зяпнаха с отворени уста, сякаш беше блатно чудовище, дошло да ги ограби. Миг по-късно вече бягаха към дърветата.