Кракът на мъжа се подхлъзна на ронещия се край на ямата, той падна и се просна по лице върху решетката. Дървото изскърца под тежестта му. Бул избърса лицето си от дъждовните капки и се прицели внимателно с огъващия се прът. Удари мъжа за последен път в слепоочието и той загуби съзнание.
— Чиланос! — изсъска той в мрака и в дъжда, докато се мъчеше да се изправи на крака. — Помогни ми да стана, човече.
Но Чиланос мълчеше и Бул си спомни, че мъжът беше загубил способността да говори след последния разпит от жреците.
— Бан! — опита той, макар да не беше сигурен защо го прави, тъй като Бан беше също толкова зле, колкото и останалите. — Калвоне!
До него се разнесе дрънчене на вериги.
— Помогни ми, по дяволите!
Изненада се, когато една ръка се протегна, сграбчи го за дрехите и Бан се надигна на крака.
Добро момче — помисли си той. — Добро момче!
Едва успяваше да види стария си другар в мрака. Различаваше само тъмните очертания на фигурата му. Бан се наведе и хвана крака му, за да помогне на Бул да го повдигне и да го постави върху преплетените му ръце.
— Сега — прошепна Бул и скочи с другия си крак.
Бан се напрегна и изсумтя под тежестта на едрото му тяло. Успя да го повдигне няколко стъпки нагоре. Ръцете му трепереха и беше опрял гръб в стената. Бул размаха ръце, за да се хване за един от дървените прътове на решетката. Не уцели и падна обратно долу, когато силите на Бан се изчерпаха. Войникът над тях започваше да се размърдва.
— Още веднъж — нареди Бул на Бан. — Давай, копеле!
Опитаха отново и този път Бул успя да хване един от хлъзгавите прътове. Дървото изскърца и леко се огъна под тежестта му. Дъждовните капки го заслепяваха.
— Стой, без да мърдаш! — изсъска той надолу към Бан.
Сетне започна да опипва кожените ремъци, придържащи капака затворен, като мигаше, за да проясни погледа си, докато забелените очи на войника бяха насочени към него. Ремъците между пръстите му бяха хлъзгави. Той изруга и ги дръпна в опит да ги развърже.
Една примка се разхлаби и преди да се усети, останалата част от ремъка, навита около коловете, също започна да се размотава. Бул го издърпа и го пусна в ямата.
Блъсна капака и той се отвори. Остана провесен, за да си поеме дъх. От него капеше вода, беше омаломощен.
— Сега ме избутай! — нареди той на Бан. — За бога, избутай ме!
Бан беше убеден, че сънува.
Вървяха през лагера на имперските Експедиционни сили под леден порой. Бул крачеше отпред, облечен в бронята на имперски войник, и леко накуцваше. Останалите се тътреха подире му, като се подпираха един друг и зяпаха с широко отворени очи стройните редици от палатки, покрай които минаваха, и войниците, които клечаха в тях.
Встрани от тях се простираше Къкрещото езеро и остров Туме с града върху него, който тази нощ беше ярко осветен. Лагерът беше разположен по протежението на брега, недалеч от мястото, където мостът стигаше до сушата. Бан видя укрепленията от пръст близо до моста. През последните дни се чуваха звуци от сражения — изстрели и препускане на зелове. В началото се надяваха и молеха това да е спасителна мисия, но така и никой не дойде да ги потърси.
От дочутото мърморене на онези, които ги държаха в плен, бяха останали с впечатлението, че манианците се бият помежду си. Това беше осигурило на затворниците почивка от мъченията. Побоите бяха спрели, както и редовните разпити с наркотици. Сякаш ги бяха забравили.
За Бан това беше време на мрачни мисли, на свикване с идеята, че вече е мъртъв в този кошмарен ров и просто очаква да бъде погребан. Беше открил известно спокойствие в безнадеждността на положението, в което се намираха. Осъзна, че човек може да е изправен пред неизбежната си смърт, да свикне с мисълта за нея и дори да я приветства, защото тя ще сложи край на маловажните му земни страдания.
И сега се беше случило това — този сън как се препъва в задната част на колона от мъже, заслепяван от дъжда, докато оковите се впиват в отворените рани по кожата му.
Вървяха ли, вървяха, предшествани от смрадта, която се носеше от тях, и прекосяваха лагера необезпокоявани, влачеха дрънчащите си окови пред очите на войниците, които наблюдаваха как Бул ги води, изглеждаха отчаяни и изтощени и сякаш изобщо не ги беше грижа.