Мъжът пред Бан, наречен Гадеон, започна да издава странни хрипове и се отклони от пътя. Бан го сграбчи, подхлъзвайки се в калта с босите си крака, и го издърпа обратно в колоната.
— Остани с нас, братко — прошепна той. — Остани с нас.
— Трябва да се върнем обратно — повтаряше мъжът като обезумял. — Те ще ни накажат, когато разберат, че ни няма. Отново ще ни нарекат предатели или нещо по-лошо.
Бан се почувства засрамен, че вижда този мъж пречупен, след това се засрами, че се чувства така.
Какво са сторили с нас? — запита се той, заслушан в ужасеното бръщолевене на мъжа. — Какво са направили с умовете ни?
Гадеон внезапно спря, след това се обърна към Бан и го сграбчи с ръцете си с дълги нокти.
— Пускат ни да си отидем, така ли? — попита той на висок глас, почти крещейки. — Така ли е?
Някой му изсъска да замълчи.
— Кажи ми, Бан! — изкрещя той. — Не мога да продължа, ако те…
Бан затисна с ръка устата и носа му. Мъжът се бореше, задушавайки се.
За момент Бан продължи мрачно да го държи — искаше му се той просто да млъкне и да умре.
Една ръка хвана неговата и я дръпна. Беше Чиланос. Той бутна Гадеон отново в колоната пред себе си и го последва, прегърнал го през рамо.
Бан се запрепъва след тях.
Да — помисли си той. — Играят си с главите ни. Карат ни да сънуваме тази нощ, а когато се събудя, ще бъда пак в онази дупка в очакване на смъртта.
Той се огледа и осъзна, че лагерът е останал зад тях и сега вървят през откритата равнина. Мракът наоколо беше като прегръдка.
Бан се блъсна в гърба на Чиланос, когато мъжът се закова на място. Погледна напред през дъжда и видя, че и Гадеон е спрял, както и мъжът пред него. Олюлявайки се, Бан ги заобиколи, защото не искаше да спира точно сега. Той видя тъмната фигура на Бул, който беше вдигнал ръка, за да ги накара да пазят тишина. Едрият воин се оглеждаше наляво и надясно.
— Стой! — от мрака пред тях се разнесе глас, последван от жвакащи стъпки в калта. — Легитимирайте се!
Чу се стържене на стомана върху кожа. Бул изчезна в нощта.
Две остриета се удариха едно в друго. Отляво се разнесе нов вик.
— Докладвайте!
Прозвучаха стъпки, които тичаха към тях.
— Казах да докладвате!
Това е истинско — помисли си Бан. — Не е фантазия.
— Вървете! — подкани другарите си той във внезапен пристъп на паника.
Сетне сграбчи един мъж и го блъсна към мрака.
— Вървете! — повтори той, опитвайки се да накара всички да се движат.
Цялата тътреща се група се затича.
Подминаха Бул в мрака. Мъжът отскочи встрани от нещо и им махна да продължават.
— Свирете тревога! — изкрещя мъж. — Вие там, свирете тревога!
Мъжете дишаха тежко, докато газеха в коритото на поток.
Помагаха си да се задържат на крака, докато се изкачваха от другата му страна. Бан падна и се нагълта с кална вода. Дъждът се сипеше по повърхността на потока. Макар да му се гадеше, Бан се изправи и започна да се изкачва от другата страна, забивайки нокти в калта.
Обърна се към Бул. Мъжът стоеше на брега на потока. Силуетът му се очертаваше на светлината от лагерните огньове. Беше обърнат с гръб към тях с меч в ръка.
Някой се опитваше да издърпа Бан. Той се извърна и се затича с големи подскоци. Сърцата им вече щяха да се пръснат, но те продължаваха да бягат като призраци, изгубени в нощта.
Майка
От комина на къщичката, както и от покрива на порутената барака отзад, се издигаше дим. Отстрани на къщата имаше навес от изгнили дъски. Подът му беше покрит със сено, което се беше разпиляло към калния двор, където кокошките кълвяха изсипаната царевица.
В края на ограденото място един стар зел се разхождаше лениво, като дъвчеше доволно и гонеше с опашката си късните есенни мухи. Зад него в далечината се извисяваха южните планини, по склоновете им блестяха сребристи водопади, улавящи слънчевата светлина.
Майката на Нико излезе през вратата на кухнята. Тя избра няколко малки цепеници от купчината край варосаната стена на къщата, след което забърза към опушената барака. Мръсните краища на полите й се влачеха по земята. Тази сутрин беше вързала червената си коса, която хвърляше тъмни отблясъци.