Аш я видя, докато вървеше по черния път, и се закова на място, сякаш се беше ударил в стена. Сърцето му биеше тежко като ковашки чук.
Той се приближи до нея, когато тя излезе от димящата барака, бършейки празните си ръце.
— Ох! — възкликна Рийс и се хвана уплашено за гърдите.
Отпусна се, когато го позна. Хвърли поглед зад гърба му, за да види къде е Нико, и лицето й се стегна, когато не го видя.
— Господин Аш — успя да го поздрави тя.
— Госпожо Калвоне.
Той видя, че жената оглежда опърпания му и запуснат външен вид. На красивото й лице бавно се изписа тревога.
— Къде е синът ми?
Аш несъзнателно затвори очи, за да не вижда страданието й. Той засрамено сведе глава.
— Не — прошепна тя, осъзнала какъв е отговорът.
Как би могъл да изрече онова, което трябваше да й съобщи? Аш най-сетне се насили да я погледне в очите.
— Момчето… — Беше нужна цялата му воля, за да продължи. — Госпожо Калвоне, съжалявам. Него вече го няма.
— Не. — Тя клатеше глава, стиснала с ръка гърлото си.
Кожата й поруменя и стана яркочервена.
Аш свали глиненото шишенце с праха на момчето от врата си и й го подаде. Видя колко жалко изглежда то. По-жалко дори от урната с праха му, която беше поверил на Барача да я пази. Но това беше единственото нещо, останало от сина й, което можеше да й върне, а той изпитваше необходимост да й върне нещо.
— Аз… много съжалявам.
Рийс погледна ужасено шишенцето, сякаш той държеше мъртвородено дете. В този миг той наистина мразеше себе си.
Тя блъсна ръцете му и шишенцето се претърколи в двора, удари се в стената на къщата и се разби на парчета. Рийс му се нахвърли и го удари в лицето. Ударът беше доста силен и Аш се олюля. След това яростта й се отприщи и тя го засипа с удари и ритници.
— Ти ми обеща! — крещеше тя отново и отново. — Ти ми обеща, че ще го защитаваш!
Възрастният мъж не се опита да я спре дори когато тя слепешком грабна лопата и стовари металната й част върху него с все сила. Той падна, просна се в калта, вдигнал ръце, за да предпази лицето си. Смътно осъзнаваше потока от думи, който се лееше от устата й — обвинения, до едно основателни и правдиви.
Той едва виждаше от кръвта, стичаща се по очите му. Чу виковете на мъж и усети как го сграбчват нечии силни ръце. Рьошунът примигна, за да прочисти погледа си, и видя лицето на Лос, надвесено над него. Рийс седеше на земята, събрала полите си, и ридаеше неутешимо, забила нокти в калта.
— Най-добре си върви, старче — посъветва го Лос и му помогна да се изправи.
Аш стоеше и се олюляваше. Искаше му се да й каже нещо, да се опита по някакъв начин да облекчи мъката й. Но знаеше, че на света няма нищо, което да може да направи това.
Остави я разбита на парчета като глиненото шишенце, строшено в калта.
Над главата му се събираха облаци, които затъмниха есенното небе с обещание за още дъжд. По пътя Аш подминаваше каруци, натоварени със стоки или семейства, самотни пътници с раници, стада добитък, подкарвани от пастири, пушещи лулите си. Рано следобед той превали едно възвишение и видя пред него да се простират Заливът на бурите и Бар-Кхос.
Имаше чувството, че са минали години от предишното му посещение в този обсаден град от Свободните пристанища. В действителност се беше отбил тук със „Соколът“ само преди няколко месеца за някои много наложителни поправки и това беше довело до първата му съдбоносна среща с Нико.
Откъм скалистия бряг духаше пронизващ морски бриз. Отвъд него се надигаха пенестите вълни на залива. Можеше да види Лансуей, който стигаше до залива, и тъмните стени на Щита, обвити от облаци дим, насред който спорадично просветваха оръдейните изстрели.
В този град трябваше да се завърнеш не ти, а Нико, с няколко белега и куп истории за разказване — помисли си Аш.
Той вървеше с тежка крачка по натоварения път към източната порта. От дясната му страна се простираше градското небесно пристанище с потрепващите ветропоказатели и ширналите се във всички посоки складове. Пет-шест небесни кораба бяха привързани за земята. Около тях се суетяха ремонтните екипи.
Когато доближи градската порта, той долови нещо различно сред уличния шум — далечния грохот на битката при Щита. Всички го чуваха — всички, които се опитваха да преминат през задръстването при отворената порта, където каруците, бяха проверявани от войник, преди да преминат.