Аш беше повлечен от блъсканицата и стигна до вътрешността на града, без никой да го провери.
Докато си пробиваше път към центъра, заваля. На пръв поглед животът продължаваше да тече нормално под далечния тътен на артилерийския огън, макар че атмосферата беше по-напрегната и по-тревожна от преди. На няколко пъти срещна хора, които бяха изпуснали нервите си и крещяха гневно.
С парите в кесията си купи картонена купичка ориз от уличен продавач и я изгълта лакомо на мига. Мина през Квартала на еснафите и през Квартала на бръснарите и накрая излезе на широкия Булевард на лъжите. Улицата не беше толкова оживена, колкото друг път. Хората бързаха с хартиените си чадъри или се криеха под капещите стрехи на сградите и мрачно наблюдаваха минаващите закрити каруци, натоварени с ранени и мъртви войници.
От един малък пазар Аш си купи импрегнирано дълго палто и плетена сламена шапка с широка периферия, която стигаше чак до нивото на очите му. Сега, след като вече беше облечен подходящо за времето, той потърси аптека, защото от натежалото от облаци небе главоболието му се бе завърнало. Въздъхна облекчено, когато си купи пресни листа дулче, прекъсвайки караницата на двама братя в малкия им магазин в тясна странична уличка. Когато излезе навън, той пъхна в устата си едно листо. Усети горчивината му и продължи да дъвче, когато болката отказа да намалее. Налапа четири листа и главата му започна да олеква, но той не се замисли особено какво би могло да означава това.
През пелената от дъжд видя отпред над равните покриви на квартала да се издига Планината на истината. Обърна й гръб и се насочи към уличките на Бардело, свърталището на музикантите, поетите и художниците. Накрая спря пред една дървена сграда, надвиснала опасно над павираната улица. Прозорците й бяха тъмни и със затворени кепенци. Над вратата, на мястото, където би трябвало да има дървена табела, имаше метална скоба с рисунка на Клеймо, окачено на верижка.
Аш се огледа, за да се убеди, че се намира на правилната улица.
Озадачен, той опита да отвори вратата, но установи, че е заключена.
— Хермес! — извика той и заудря с юмрук по нея.
Миг по-късно се разнесе звукът на тътрещи се крака, последван от шума от издърпаните резета. Вратата се отвори и Хермес, агентът, подаде глава навън и присви очи към него през дебелите стъкла на очилата си.
— Аш! — извика дребният мъж с разширени от изненада очи. — Ах, ти, старо куче! Наистина ли си ти?
Той отвори вратата по-широко и му направи знак да влезе вътре.
— Онова, което е останало от мен — отвърна Аш.
Пристъпи в слабо осветената прашна стая. Няколко стола бяха подредени край стените под рисунки на залива. От съседните стаи долиташе оглушителното крякане на птици.
— Какво става тук? Защо е затворено?
Мъжът вдигна поглед с такова изражение, сякаш някой току-що го е зашлевил през лицето. Кръглите му бузи поруменяха. Очите му зад очилата замигаха бързо и в тях се появи влага. Той се прокашля и махна от лицето си кичур къдрава коса.
— Искаш да кажеш, че не знаеш?
— Какво да знам?
Хермес отчаяно закърши ръце. На Аш не му хареса втренченият поглед на агента, сякаш дребният мъж гледаше духа на мъртвец, който все още не знае, че е мъртъв.
— Ела — меко, твърде меко му каза Хермес, след което го хвана за ръката и го поведе към вътрешната врата. — Първо трябва да седнеш. Какво ще кажеш да отидем да седнем до огъня?
Хермес харесваше птиците повече от хората и всички стаи в къщата бяха пълни с клетки с крякащи и пляскащи с криле създания. Аш кихна няколко пъти, докато слушаше онова, което агентът имаше да му каже. Ръцете му стискаха подлакътниците на креслото все по-силно. Осветен от светлината на огъня, Хермес седеше срещу него в кресло, изработено специално за дребното му тяло.
Възрастният рьошун все още не можеше да повярва.
— В началото не бях сигурен какво се е случило — разказваше му агентът. — Чаках да ми изпратят партида нови Клейма, но нищо не пристигаше. Нито Клейма, нито пощенски птици, нито писма. След известно време изпратих писмо до Чийм по един от корабите, преминаващи през блокадата, който обичайно използваме. От Сато все така нямаше никакви новини. Тогава наистина се разтревожих.
Той направи пауза и свали очилата си, за да си избърше очите.
Няма ги вече — мислеше си Аш. — Всички тях ги няма.
— Миналата седмица най-сетне получих писмо. Беше от Барача. Той ми каза да прекъсна работа, докато не получа друго нареждане от него. Писа ми, че Сато е бил атакуван и опожарен от имперските войници. Всички, открити там, били избити. Изглежда, той е отсъствал известно време. Когато се върнал, заварил само развалини. Така ми каза, Аш. Тази дума използва — „развалини“.